Анджелика се засмя.
— Мога да се грижа за себе си.
Завариха Морис Зап да пие чай сам в общата стая, явно останалите участници бяха образували нещо като санитарен кордон около него. Анджелика смело се доближи до американеца.
— Професор Зап, вашата лекция ми достави истинско удоволствие — каза тя с по-голям ентусиазъм, отколкото Пърс бе очаквал или би могъл да се насили да одобри.
— Благодаря ви, Ал — каза Морис Зап. — Аз самият изпитвах такова, докато я изнасях. Изглежда обаче съм засегнал тукашните.
— Докторатът ми е на тема романс — каза Анджелика, — и ми се струва, че много от това, което казахте, е приложимо към романса.
— Естествено — каза Морис Зап. — То е приложимо към всичко.
— Искам да кажа, идеята за романса като разказ-стриптийз, безкрайното водене на читателя, повтарящото се отлагане на последното разкритие, което никога не идва или, когато дойде, унищожава удоволствието от текста…
— Именно — каза Морис Зап.
— А в романсите има и немалко действителен стриптийз.
— Нима? — каза Морис Зап. — Да, сигурно има.
— Героините на Ариосто, например, винаги остават без дрехи, а героите ги поглъщат с очи, докато ги спасяват.
— Отдавна не съм чел Ариосто — каза Морис Зап.
— И, разбира се, „Кралицата на феите“ — двете момичета на шадравана в Беседката на блаженството.
— Трябва да погледна това отново — каза Морис Зап.
— Освен това Мадлин, събличаща се под взора на Порфиро във „Нощта на Света Агнес“
— Точно така, „Нощта на Света Агнес“.
— Жералдин от „Кристабел“.
— „Кристабел“ …
В този момент Филип Суолоу дойде забързан.
— Морис, надявам се нямаш нищо против, че идвам точно сега.
— Разбира се, не, Филип. Vive le sport.
— Просто никой друг нямаше желание да говори, а аз съм много загрижен за тези въпроси, аз наистина смятам, че нещата са в криза… — той прекъсна, тъй като Анджелика тактично се отдръпна. — О, съжалявам, прекъснах ли нещо?
— Всичко е наред, ние свършихме — каза Анджелика. — Благодаря ви, проф Зап, бяхте много отзивчив.
— За теб винаги, Ал.
— Всъщност, да ви кажа, името ми е Анджелика — тя се засмя.
— И аз мислех, че Ал трябва да е съкратено от нещо — каза Морис Зап. — Обадете ми се, ако мога да ви помогна с още нещо.
— Той не ти помогна с нищо — каза Пърс възмутено, докато си хапваха сладки с чай. — Ти даде идеите и примерите.
— Да, но неговата лекция даде стимула.
— Ти ми каза, че той е плагиатствал всичко това от онзи философ, съименника ми.
— Не съм казвала, че е плагиатствал, глупчо. Само че Пърс е имал същата идея.
— Защо не каза това на Зап?
— Трябва да се отнасяш с тези професори внимателно, Пърс — каза Анджелика с лукава усмивка. — Налага се да ги поласкаеш малко.
— Ах, Анджелика!
Един яркосин костюм застана помежду им.
— Бих искал да обсъдим онази много интересна идея на Якобсон, която споменахте тази сутрин — каза Робин Демпси. — Не можем да позволим на Макгаригъл да ви монополизира за цялото времетраене на конференцията.
— Аз трябва да се видя с д-р Бъсби тъй и тъй — каза Пърс, оттегляйки се с достойнство.
Той намери Боб Бъсби в административната стая на конференцията. Някакъв млад мъж от Лондонския университет, когото Пърс беше дочул да прави забележката за генералите, изоставящи армиите си през кафе-почивката, размахваше билет за театър под носа на Бъсби.
— Да не искаш да кажеш, че този билет въобще не е за „Крал Лир“? — казваше той.
— Ами, за съжаление, театърът е отложил представленията на „Крал Лир“ — каза Бъсби извинително. — И е удължил коледната пантомима.
— Пантомима? Пантомима!?
— Това е единствената продукция през цялата година, която носи печалба, не можеш да ги виниш — каза Бъсби. — „Котаракът в чизми“. Убеден съм, че е много добра.
— Мили боже! — каза младият мъж. — Има ли някакъв шанс да си върна парите от билета?
— Боя се, че е твърде късно.
— Аз ще го купя — каза Пърс.
— Виж ти, наистина ли? — каза младият мъж, като се обръщаше. — Струва два паунда и петдесет. Давам ви го за два.
— Благодаря — каза Пърс, като подаде парите.
— Да не тръгнеш да разправяш на всички, че е „Котаракът в чизми“ — примоли се Бъсби.
— Да разбирам ли, че това ще бъде нещо като мистериозно пътуване?
— За мене мистерията е — каза младият мъж, — защо ли сме дошли в тази забравена от бога дупка?
— А, не е толкова лошо — каза Бъсби. — На централно място е.
— Централно спрямо какво?
Боб Бъсби се смръщи замислено.
— Ами, откакто построиха магистралата M 50, стигам до Абатството в Тинтърн, от врата до врата, за деветдесет и пет минути.