— Здравей, Пърси! Как ти харесва АСЕ?
— Това е … не мога да намеря думата.
Морис Зап се засмива широко. Той е облечен с крещящото си спортно сако и държи огромна пура. Очевидно е в стихията си. На всеки пет секунди някой го доближава и го удря дружески по раменете или се здрависва с него или го целува по бузата: Морис, как си? Върху какво работиш в момента? Къде си отседнал? Хайде да пийнем нещо, да обядваме, да закусваме. Морис вика, ръкомаха, целува, сигнализира с вежди, записва срещи в бележника си, и същевременно съветва Пърс на кои лекции да отиде и кои да пропусне и го пита дали е виждал Ал Пабст.
— Не — въздиша тъжно Пърс. — Няма я в програмата.
— Това нищо не означава, много хора се записват, след като програмата е обявена в пресата.
— Името й го няма и сред по-късно регистриралите се в Организационният офис на конференцията — казва Пърс. — Боя се, че не е дошла.
— Не се отчайвай, Пърси, някои хора се промъкват без регистрация, да си спестят таксата.
— Такъв е моят случай — признава Пърс. Той все още не е изплатил разходите за околосветското си пътешествие и за него беше истинска мъка да събере пари за идването си, как ще се прибира обратно пък е проблем, с който още не му се занимава.
— Трябва да обикаляш различните зали и да търсиш теми, които вероятно я интересуват.
— Точно това и правя.
— Каквото и да правиш обаче, не изпускай форума върху функцията на критиката, 2:15 днес следобед в голямата бална зала.
— Ти ли ще говориш?
— Как позна! Това е решителната битка, Пърси. Артър Кингфишър е арбитърът. Разправят, че той ще реши кой е най-подходящият кандидат за длъжността към ЮНЕСКО. Самият Текстел е тук, готов да занесе добрата вест в Париж. Този форум е като телевизионен дебат на кандидат-президенти.
— Кой още ще говори?
— Мишел Тардю, фон Турпиц, Фулвия Моргана и Филип Суолоу.
Пърс е изненадан:
— Професор Суолоу наравно с другите?
— Е, първоначално Ръдиърд Паркинсън беше поканен, но той изпуснал самолета си — току-що се обади от Лондон. Той искаше да ни постави на място, като се появи чак последния ден на конференцията. Така му се пада. Филип Суолоу е тук за Обществото на Хазлит, така че записаха него като заместник на Паркинсън. Той е роден с късмет. Винаги пада на краката си.
— Значи въобще не се е разболявал и от легионерска болест, така ли?
— Аха. Както си и мислех, било е само слънчев удар. Той бил чел някаква статия за легионерската болест в „Тайм“ и се уплашил, че има всички симптоми. Нямаше нужда Хилари да идва в Израел да го гледа. Това обаче ги сближи. Филип разбра, че възрастта му напредва и има нужда повече от майка, отколкото от любовница. Или може би Джой го разбра. Но ти не познаваш Джой, нали?
— Не — казва Пърс. — Коя беше тя?
— Това е дълга история, а аз трябва да си събера мислите за форума следобед. Знаеш ли, служителите на АСЕ организират парти довечера в апартамент на покрива. Ако искаш да отидеш, намини към стаята ми към десет довечера. Окей? Стаята ми е 956. Чао!
Огромна публика се беше събрала в Голямата бална зала, за да изслуша форума върху функцията на критиката. Сигурно имаше повече от хиляда души, седнали в редиците от позлатени, плюшени столове, а още няколкостотин стояха прави отзад и между редовете на обширната зала с полилеи, привлечени не само от темата и известността на лекторите, но и от слуховете за връзка между форума и длъжността към ЮНЕСКО. Пърс, седнал отпред, се въртеше на стола си и търсеше с очи Анджелика сред публиката, а погледът му се сблъскваше с море от лица, обърнати в очакване към подиума, където бяха седнали четиримата лектори и техният председателстващ, всеки с микрофон и чаша вода пред себе си. Врява от разговори се вдигаше към белия таван със златни орнаменти до мига, когато Артър Кингфишър — слаб, тъмноок, с гърбав нос и бяла грива, даде знак за тишина с почукване на молива си върху микрофона. Той представи лекторите: Филип Суолоу, който — Пърс отбеляза с изненада — беше обръснал брадата си и сякаш съжаляваше за това, защото пръстите му нервно докосваха голата брадичка така, както ампутиран търси липсващия крайник; Мишел Тардю — подпухнал и набръчкан в лъскаво кафяво кожено сако, сякаш продължение на собствената му кожа; фон Турпиц — намръщен под нископодстриганата си белезникава рядка коса, облечен в тъмен делови костюм и колосана риза; Фулвия Моргана — в ефектен черен кадифен гащиризон, блуза от сребристо ламе с дълги ръкави и с огнена коса, повдигната над високомерните й вежди с черна кадифена лента, цялата в перли; и Морис Зап в небрежното си карирано спортно сако и пуловер с поло-яка, захапал дебела пура.