Филип Суолоу беше първият лектор. Той каза, че функцията на критиката е да подпомага функцията на самата литература, която според знаменитата дефиниция на д-р Джонсън е да ни помага да се радваме на живота по-добре или да го понасяме по-леко. Великите писатели са били изключително мъдри мъже и жени, разбиращи и прозорливи. Техните романи, пиеси и стихове са неизчерпаем източник на ценности, идеи и образи, които — правилно разбрани и възприети — ни позволяват да живеем един по-пълен, по-красив и по-интензивен живот. Но литературните конвенции се променят, историята се променя, езикът се променя и с тях тези богатства остават заключени в библиотеките, покрити с прах, пренебрегнати и забравени. Работата на критика е да отключи чекмеджетата, да издуха прахта и да изнесе богатствата на дневна светлина. Естествено, за да направи това, той се нуждае от известни умения: познаване на историята, познаване на филологията, на жанровите конвенции и на текстовото оформяне. Но повече от всичко той се нуждае от ентусиазъм и любов към книгата. Най-вече чрез ентусиазъм в действие критикът строи мост между великите писатели и широката публика.
Мишел Тардю каза, че функцията на критиката не е да добавя нови тълкувания и оценки на „Хамлет“ или „Мизантропът“ или „Мадам Бовари“ или „Брулени хълмове“ към стотиците вече съществуващи в печатан текст, нито към хилядите, които се правят в класните стаи и университетски аудитории, а да разкрие фундаменталните закони, които ни позволяват да създаваме и разбираме такива произведения. Ако литературната критика е познание, то не би трябвало да се основава на интерпретация, тъй като интерпретацията е безкрайна, субективна, непроверима и непоправима. Това, което е постоянно, надеждно, достъпно за научно изследване — веднъж щом игнорираме разсейващата повърхност на действителния текст — са дълбоките структурни принципи и бинарни опозиции, които се крият във всички текстове, написани досега или предстоящи да се напишат в бъдеще: парадигма и синтагма, метафора и метонимия, мимезис и диегезис, акцентуирани и неакцентуирани, субекти и обекти, общество и природа.
Зигфрид фон Турпиц каза, че макар да споделя научния дух, с който неговият френски колега подхожда към трудния въпрос за дефиниране на най-важната функция на критиката както в онтологичен, така и в телеологичен аспект, той е длъжен да подчертае, че опитите да се извлече такава дефиниция от формалните качества на литературното изкуство като обект са обречени на провал, тъй като литературните обекти притежават единствено и само, така да се каже, виртуално съществуване до момента, когато се реализират в съзнанието на читателя. (Когато достигна думата „читател“ той удари по масата с юмрука си в черна ръкавица.)
Фулвия Моргана каза, че функцията на критиката е да води непрестанна война със самата концепция за литература, която не е нищо друго, освен инструмент на буржоазната хегемония, фетишистко материализиране на така наречените естетически ценности, провъзгласени и поддържани от една елитарна образователна система с цел да прикрие бруталните факти на класово потисничество при индустриалния капитализъм.
Морис Зап каза горе-долу това, което беше казал на конференцията в Рамидж.
Докато те говореха, Артър Кингфишър изглеждаше все повече и повече депресиран, смъкваше се все по-ниско на стола си и беше като че ли заспал по времето, когато Морис Зап свърши. Той се размърда от летаргията си, за да попита дали има някакви въпроси или коментарии от публиката. На стратегически места по пътеките бяха разположени микрофони, за да се даде възможност на огромната аудитория да бъде чута и няколко делегата, които не бяха успели да се промъкнат на нито едно от другите заседания на конференцията, се възползваха да прочетат подготвени филипики върху функцията на критиката. Лекторите отвърнаха с предсказуеми възражения. Кингфишър се прозина и си погледна часовника.
— Мисля, че имаме време за още един въпрос — каза той.
Пърс имаше усещането, че е съвсем друга личност в момента, когато се изправи, тръгна по пътеката и застана пред микрофона, поставен директно под подиума.
— Аз имам въпрос към всички, които говориха — каза той.
Фон Турпиц го изгледа ядно и се обърна към Кингфишър:
— Този човек има ли право да се изказва? — попита той. — Той не носи значка.
Артър Кингфишър помете възражението с едно движение на ръката си.
— Какъв е въпросът ви, млади човече?
— Аз бих искал да попитам всеки един от лекторите — каза Пърс, — какво следва, ако всички приемат вашето мнение? — Той се обърна и седна на мястото си.