Артър Кингфишър погледна нагоре, после надолу към масата да подкани за отговор. Насядалите срещу него обаче избягнаха погледа му. Вместо това, те се погледнаха един друг с мимики и жестове, изразяващи озадаченост и подозрителност. Това, което следва, е Революцията — чу се да казва Фулвия Моргана; Филип Суолоу: — Това някаква уловка ли е?, и фон Турпиц: — Това е въпрос на глупак. Жужене от възбудени разговори се надигна откъм залата, което Артър Кингфишър потуши с усилено от микрофона почукване с молива си. Той се наведе напред на стола си и фиксира Пърс с мънистени очи:
— Членовете на форума като че ли не разбират въпроса ви, г-не. Бихте ли го @перефразирали?
Пърс отново стана и се запъти към микрофона сред пълна с очакване тишина.
— Това, което питам е — каза той, — какво ще правите, ако всички останали са съгласни с вас?
— А-ха — Артър Кингфишър внезапно блесна в усмивка, която беше като слънчев лъч, пронизал облак. Дългото му, мургаво лице, изпито от научни занимания чак до костите, надникна над ръба на масата към Пърс с жив интерес.
— Това е много добър въпрос. Много ин-те-ре-сен въпрос. Не си спомням досега да е задаван такъв въпрос. — Той кимна на самия себе си. — Вие естествено искате да кажете, че това, което е от значение в сферата на критическите занимания, не е истината, а различието. Ако всички се съгласят с вашите доводи, те ще трябва да вършат същото като вас и значи ще липсва удовлетворението от работата. Да спечелите, означава да изгубите играта. Прав ли съм?
— Звучи правдоподобно — каза Пърс отдолу. — Аз самият нямам отговор, разполагам само с въпроса.
— Затова пък какъв добър въпрос! — засмя се Артър Кингфишър. — Благодаря ви, дами и господа, времето ни привърши.
Залата изригна в буря от аплодисменти и възбудени разговори. Хората станаха на крака и започнаха да спорят един с друг, а тези отзад стъпиха на столовете си, за да успеят да зърнат младия човек, който бе задал въпрос, объркал претендентите за длъжността към ЮНЕСКО и извадил от тежка летаргия Артър Кингфишър.
— Кой е той? — беше въпросът във всяка уста. Пърс, зачервен, смутен, слисан от собственото си безразсъдство, наведе глава и се насочи към изхода. Навалицата пред вратите се раздели почтително, за да му направи път, а някои от конфериращите го потупаха по гърба и раменете, докато минаваше — леки, почти плахи потупвания, повече като докосвания за късмет или за излекуване, отколкото като поздравления.
Следобеда настъпи кратка, но смайваща промяна в климата на Манхатън, безпрецедентна в градската метеорологична история. Леденият вятър, който бе духал от Арктика между каньоните на небостъргачите, вцепенявайки лицата и вкочанясвайки пръстите на пешеходците и уличните търговци, внезапно стихна и се превърна в най-нежен топъл южен бриз. Облаците се разнесоха и слънцето се показа. Температурата скочи нагоре. Твърдият сняг, натрупан на купчини по краищата на тротоарите, започна да се топи и стича в канавките. В Сентръл парк катеричките се събудиха от зимен сън, а влюбените се хванаха за ръце, без да им се пречкат разни там ръкавици. В „Блумингдейл“ станаха опашки за слънчеви очила. Хората, чакащи автобус, се усмихваха едни на други, а таксиметровите шофьори правеха път на частните коли по кръстовищата. Членовете на конференцията, които излязоха от „Хилтън“, за да влязат в „Американа“, присвили се в очакване на студения повей от другата страна на въртящите се врати, вдишаха невярващи топлия прозрачен въздух, разкопчаха канадките си, развиха шаловете си и свалиха вълнените си шапки. Петдесет и девет души съзнателно изопачиха „Ийст Кукър“ на Т.С. Елиът, декламирайки „Какво ли прави тоз декември / разнежен като пролетта?“, което достигна до слуха на главния управител на „Американа“ и доста го озадачи.
В апартамента на Артър Кингфишър в „Хилтън“, където той се оттегли със Сонг-ми Ли да си почине след форума, парното беше задушаващо.
— Ще взема да отворя тоя прозорец — каза той.
Сонг-ми Ли се поколеба.
— Ще измръзнем — каза тя.
— Не, денят е чудесен. Виж, долу на тротоара има хора без горни дрехи.
Той се захвана с дръжките на прозореца: бяха заяли, понеже рядко се използваха, но накрая успя да отвори. Сладък свеж въздух нежно нагъна на вълни дантелените завеси. Артър Кингфишър пое дълбоко дъх.
— Хей, как ти се струва? Въздухът е като вино. Ела тук и дишай.
Сонг-ми дойде отстрани до него и той я прегърна.
— Знаеш ли какво? Това са халкионските дни.
— Какви са те, Артър?
— Период от меко време в средата на зимата. Древните са ги наричали халкионски дни, защото по това време синьото рибарче32 мъти яйцата си. Помниш ли Милтън? „А птиците мътят в топлата вълна“? Птиците са били сини рибарки. Това всъщност означава халкион на гръцки, Сонг-ми — синьо рибарче. Халкионските дни са дните на Кингфишър. Моите дни. Нашите дни.