Сонг-ми наклони главата си към рамото му и издаде кратък, нечленоразделен звук от щастие и съгласие. Той внезапно се изпълни с необяснима нежност към нея. Взе я в ръцете си и я целуна, притискайки крехкото й тънко тяло към своето.
— Хей! — прошепна той, когато устните им се отделиха. — Усещаш ли това, както аз усещам?
Със сълзи в очите Сонг-ми се усмихна и кимна.
Междувременно в залите без прозорци, но с климатици, конференцията неумолимо продължаваше своя равен ход, а Пърс обикаляше коридорите и се возеше по асансьорите в търсене на Анджелика, надавайки по едно ухо на лекциите върху „Времето в модерната американска поезия“ и „Блейк — в търсене на самия себе си“ и „Испанската драма през Златния век“, поглеждайки с едно око през вратите на семинарите по „Романтично преоткриване на Демона“, „Теория на речевия акт“ и „Неоплатонична иконография“. Той вървеше за кой ли път по коридорите в състояние на крайно разочарование от един форум на тема „Въпросите на модернизма“, когато мина покрай врата, на която беше забоден кариран лист с набързо надраскан надпис на ръка. Той гласеше: „Ad hoc форум върху романса“. Пърс отвори вратата и влезе.
И там я видя. Седнала зад масата в далечния край на залата, тя четеше с ясен, сериозен глас от подредени пред нея листове печатен текст пред публика от около двадесет и пет човека, разпръснати по дузината редици столове, а трима млади мъже седяха край нея на масата. Пърс тихо седна на един заден стол. Господи, колко красива беше! Видът й бе строг, академичен, какъвто го помнеше от аудиторията в Рамидж — тежки очила с тъмни рамки, коса прибрана в стегнат кок, от дрехите й се виждаха само елегантното сако и бялата блуза. Тя вдигна поглед над листите и сякаш погледна право в него, той се усмихна несигурно, а сърцето му заби, но тя продължи, без да промени тона или изражението си. Разбира се, спомни си той, през нейните очила за четене той представлява само едно неясно петно.
Мина известно време, преди Пърс да се успокои достатъчно, за да може да чуе какво казва Анджелика.
— Жак Дерида въведе термина „инвагинация“ с цел да опише сложните взаимоотношения между вътрешното и външното в дискурсивната практика. Това, което ни се струва „вътрешно“ в текста, в действителност не е нищо повече от неговата външна обвивка, нагъната във формата на джоб, който е едновременно скрит, желан и празен и следователно е невъзможно да бъде притежаван. Аз искам да използвам този термин в друг смисъл, специфично мой, като го приложа към романса. Ако епосът е фалически жанр, което трудно може да се отрече, трагедията — жанр на кастрацията (нека не се заблуждаваме по отношение самоослепяването на Едип, защото раната, която той си нанася е друга, очите по същество са символичен еквивалент на тестисите), то тогава романсът е висша форма на инвагиниран разказ.
Роланд Бард ни учи на тясна връзка между разказа и сексуалността, между удоволствието на тялото и удоволствието на текста, но въпреки собствената си сексуална амбивалентност, той развива тази аналогия по подчертано мъжки начин. Удоволствието от класическия текст, в системата на Бард, е само предварителна игра. То се състои от непрекъснато дразнене и отлагане момента на удовлетворяване на читателското любопитство и желание — желание за разрешаване на енигмата, за завършване на действието, възнаграждение на добродетелта и наказание на порока. Парадоксът на нашето удоволствие от четенето, според този модел, е в това, че имаме нужда да „узнаем“, затова следим разказа, докато удовлетворяването на тази нужда унищожава удоволствието, точно както в психосексуалния живот притежаването на Другия убива Желанието. Епосът и трагедията се движат неотклонно към това, което наричаме — и съвпадението не е случайно — кулминация, това е, ако си послужим със сексуална терминология, метафорична кулминация от мъжки тип: единично, експлозивно освобождаване на акумулирано напрежение.
Романсът е структуриран по обратния начин. В него няма една кулминация, а множество такива, удоволствието от този текст идва отново и отново. Едва-що една криза в съдбите на героите е отминала, и се появява нова, едва-що едно приключение е приключило, и започва друго. Въпросите на разказа се поставят и решават, като контракции на вагинални мускули в сексуален акт, и този процес е по принцип безкраен. Най-великите и най-типични за жанра романси най-често са недовършени — те свършват поради изтощението на автора, тъй като способността на жената за оргазъм е ограничена единствено от физическата й сила. Романсът е многократен оргазъм.