Не му се наложи да отговаря, тъй като някъде наблизо се чу звук от почукване по масата за тишина. Врявата стихна. Един мъж в лъскав млечносив костюм започна реч, застанал по средата на стъпалата, които свързваха двете нива на апартамента.
— Кой е той? — чу се гласът на Феликс Скинър.
— Жак Текстел — прошепна раздразнено в ухото му Ръдиърд Паркинсън.
— Както повечето от вас знаят — казваше Жак Текстел, — ЮНЕСКО възнамерява да разкрие нова длъжност по литературна критика, която ще може да се изпълнява от където и да е по света, и както може би знаете, потърсихме съвета на доайена в областта, Артър Кингфишър, по въпроса как да намерим подходящ за поста човек. Е, дами и господа, имам новина за вас. — Текстел направи пауза, сякаш да засили напрежението; Пърс се огледа наоколо, зървайки съсредоточените и пълни с очакване лица на Морис Зап, Филип Суолоу, Мишел Тардю, Фулвия Моргана и Зигфрид фон Турпиц. — Артър ми каза, че е готов да се върне отново на работа и дава разрешение да бъде издигната кандидатурата му.
Последва масово изахкване от слушателите и буря от аплодисменти, смесени с цинични изрази на неодобрение.
— Разбира се — каза Текстел, — аз не мога да говоря от името на комисията по назначаване, на която съм само председател. Но бих бил изненадан, ако има някакъв сериозен съперник на Артър.
Още аплодисменти. Артър Кингфишър, застанал под Текстел, вдигна ръцете си.
— Благодаря ви, приятели — каза той. — Знам, че някои хора могат да кажат, че е необичайно консултант да се предложи за пост, за който е давал своите съвети; но когато се съгласих да бъда такъв, мислех, че съм свършен като творец. Днес се чувствам така, сякаш ми е даден нов жизнен заем, който бих искал да отдам на международната научна общност чрез добросъвестно служене на ЮНЕСКО.
На тези колеги и приятели, които може би смятат, че техните кандидатури за длъжността са не по-лоши от моята, ще кажа само, че след три години тя отново ще бъде свободна. — Още аплодисменти, примесени с неискрен смях. — Накрая, бих искал да споделя с вас моето лично щастие. Сонг-ми? — Артър Кингфишър се пресяга, хваща ръката на Сонг-ми Ли и внимателно я издърпва на стъпалото до себе си. — Днес следобед, дами и господа, тази прекрасна млада дама, моя приятелка и секретарка от много години, се съгласи да стане моя съпруга.
Поздравления, викове, свиркане, аплодисменти. Сонг-ми Ли се усмихва срамежливо. Той я целува. Още аплодисменти.
Но коя е тази дребна белокоса дама, която се изкачва достолепно към великия литературен теоретик?
— Поздравления, Артър — казва тя.
Той се взира, разпознава я и отстъпва назад.
— Сибил! — възкликва той смаян. — Откъде дойде? Къде беше? Трябва да са минали тридесет години…
— Двадесет и седем, Артър — казва тя. — Точната възраст на дъщерите ни.
— Дъщери? Какви дъщери? — казва Артър Кингфишър, като разхлабва вратовръзката си, сякаш се задушава.
— Онези чудесни девойки-близначки ей-там. — Тя посочва театрално към Анджелика и Лили, които се споглеждат слисани. Страшна врява сред публиката. Сибил Мейдън повишава тон над вдигналия се шум.
— Да, Артър, помниш ли как отне дълго пазената ми девственост през онова лято, на лятното училище в Аспен, Колорадо, през лятото на петдесет и трета? Мислех, че съм твърде стара, за да зачена, но се оказа, че не е така. — Сега в залата цари пълна тишина, ушите на всички са се наострили да уловят всяка дума от тази удивителна история. — Няколко седмици, след като се разделихме, открих, че съм бременна — аз, уважаваната стара мома на средна възраст, член на колежа в Гъртън, бременна — и то от женен мъж, защото жена ти още беше жива тогава. Какво можех да направя, освен да прикрия истината? За щастие, тъкмо започвах една година академичен отпуск в Америка. Трябваше да работя върху Хънтингтън. Вместо това, аз се скрих в Ню Мексико, родих близначките през пролетта на петдесет и четвърта, пренесох ги тайно на самолет за Европа в чанта „Гладстон“ — пътувах първа класа, за да имам право на допълнителен багаж, в първа класа не проверяваха багажа и още нямаше рентген — занесох чантата в тоалетната веднага щом се издигнахме във въздуха и се престорих, че съм намерила бебетата там. Естествено, никой не се усъмни, че аз, уважаваната стара мома на четирийсет и седем години, може да съм тяхната майка. В продължение на двадесет и седем години нося тайната и вината си навсякъде с мен. Напразно се опитвах да се развлека с пътувания. Накрая, по време на едно от тях, аз научих истината за моите пораснали дечица. Момичета — ще можете ли някога да простите на майка си, че ви изостави? — тя хвърля сърцераздирателен поглед към Анджелика и Лили, които се втурват към нея и я тласват към Артър Кингфишър.