Разочарованието бе ясно изписано по много лица още от предишната вечер, когато се събраха за традиционното откриване с поднасяне на шери. Участниците вече се бяха запознали със стаите, дадени им в едно от университетските общежития, сграда, издигната набързо през 1969 г. точно по времето на разцвета във висшето образование, която сега, десет години по-късно, изглеждаше от зле по-зле. Навъсени бяха разопаковали багажа си в студентските спални, чиито напукани и надупчени стени пазеха, под формата на избелели правоъгълници, следи от постери, набързо смъкнати от младите обитатели в началото на великденската ваканция (понякога с част от мазилката, залепнала по тях). Оценяващо бяха огледали петньосаната изпочупена мебелировка, напразно бяха изследвали прашния интериор на гардеробите за закачалки и бяха пробвали тесните легла с обезсърчително провиснали в средата пружини, лишени от всякаква еластичност след едно десетилетие блъскане, игри на дий-конче и съвкупления. Всяка стая имаше мивка, ако и не всяка мивка да имаше запушалка, и не всяка запушалка — верига. Едни кранове не можеха да се пуснат, други — да се спрат. За по-старателно измиване, или при физиологичен позив, трябваше да проявят смелост и да излязат в лабиринта от коридори, на течението, където да потърсят някоя от общите бани с тоалетни, вани и душове — но без почти никакво уединение, а и подаването на гореща вода бе ненадеждно.
За ветерани от конференции, провеждани в провинциалните британски университети, това бяха познати неудобства и, до известна степен, стоически приемани; както не много качественото шери, поднесено на откриването (малко позната марка, която явно прекаляваше в деклариране на испанския си произход с яркото изображение на борба с бикове и танцьор на фламенко върху етикета); както и вечерята, която ги очакваше след това — доматена супа, ростбиф с два зеленчука, мармаладен сладкиш и крем-карамел — от всяко ястие старателно бе отстранена и най-малката следа от аромат чрез продължително готвене при високи температури. Нещо повече от обичайно отегчение породи откритието, че конфериращите ще спят в една сграда, ще се хранят в друга, а ще се срещат за лекции и дискусии в главния корпус, като така се осигури на всички участници предостатъчно досадно разхождане насам-натам по пътеки и паважи, станали неприятни и опасни от снега. Обаче истинският източник на депресия, когато участниците се събраха за шерито и хвърлиха по едно око на белите картонени табелки по реверите си с прилежно напечатани имена и университети, от които идват, беше тяхната малобройност и, нека да си го кажем, пълната неразличимост на поставените им номера. За съвсем кратко време те установиха, че нито една от звездите на професията не присъства — нито един, за когото си струва да пропътуваш и десет мили, камо ли стотиците, които много от тях бяха изминали. Но те не можеха да се отърват един от друг през тези три дни: три хранения на ден, три заседания на ден, излет с автобус и посещение на театър — дълги часове на задължително общуване; без да споменаваме седемте доклада, които ще се прочетат, следвани от въпроси и дискусии. Много преди всичко да е свършило, те щяха да си омръзнат, да изчерпат всички теми на разговор, да използват всички подходящи комбинации за сядане на маса и да станат жертва на познатия по конференциите синдром на лош дъх, обложен език и упорито главоболие, резултат от пушене, пиене и говорене пет пъти повече от нормално. Предусещането на скуката и лошото настроение, на които се бяха обрекли, лежеше като студена, потискаща тежест върху червата им (които скоро също нямаше да са изправни), колкото и да се опитваха да прикрият това с остроумни разговори и пресилена сърдечност, с потупване по гърбовете и здрависване и с гълтане на шерито като лекарство. Тук-там се виждаха хора, които тайничко сумираха имената по списъка. Петдесет и седем, включително домакините, това беше много разочароваща цифра за посещаемост на конференция.