Пърс огледа малката тясна стая за място, където да се скрие. Единствената възможност беше вграденият гардероб. Пакетът „Фарекс“ тежеше в джоба на анорака му. Той го извади и постави на нощното шкафче, като си помисли, че той едва ли би могъл да послужи като овлажняващо желе с по-голям успех от крем-извара или канелен сироп, които поне наистина звучаха като бебешки храни.
Чу в далечината приглушено блъсване и скърцане от движещ се асансьор и бързо се скри в тъмната вътрешност на гардероба, като отмести дрехите на една страна. Придърпа вратата, оставяйки един инч пролука, през която можеше да диша и вижда.
После чу вратата на асансьора да се отваря в края на коридора и шум от стъпки, които приближават. Дръжката на вратата се завъртя, вратата се отвори и в стаята влезе Робин Демпси. Той светна лампата, затвори вратата и отиде до прозореца да дръпне завесите. Като свали сакото си и го окачи на облегалката на стола, погледът му падна на кутията „Фарекс“, която той огледа очевидно озадачен. Свали си обувките, после панталоните, оставайки по раирани боксерки и къси чорапи. Съблече останалите си дрехи една по една, като ги сгъваше и поставяше старателно на облегалката, докато остана почти гол. Не това беше спектакълът, който Пърс очакваше с нетърпение. Демпси се помириса под двете мишници, после пъхна пръст в чатала си и също го помириса. Той изчезна от зрителното поле на Пърс за известно време, през което се чуваше как плиска вода на мивката, мие си зъбите и се гъргари. После отново се появи, все още гол, леко треперещ, и се вмъкна в леглото. Угаси лампата от ключа край нощното шкафче, но през стъклото над вратата влизаше достатъчно светлина, за да се види, че той лежи по гръб с отворени очи, втренчен в тавана, като отвреме навреме поглежда малък електронен будилник, чиито цифри се зеленееха на нощното шкафче. В стаята настъпи дълбока тишина.
Пърс се изкашля.
Робин Демпси се изправи в леглото с пъргавината на освободена пружина, като торсът му се залюля за няколко секунди наляво-надясно, докато застане перпендикулярно.
— Кой е там? — с несигурен глас каза той, като опипом търсеше ключа за осветлението. Щом светна, дяволито-нежна усмивка обля лицето му. — Анджелика! — каза той. — В гардероба ли си се крила през цялото време? Ах, ти, палавнице!
Пърс бутна вратата на гардероба и излезе.
— Макгаригъл! К’во, дейба, правиш тук?
— Бих могъл да ти задам същия въпрос — каза Пърс.
— Защо да не бъда тук? Това си е моята стая.
— Твоята стая?!
Пърс се огледа. Сега, на светло, той видя някои признаци на мъжко обитаване: електрическа самобръсначка и афтършейв „Олд спайс“ на полицата над мивката, чифт големи кожени чехли под леглото. Погледна пак към гардероба, в който бе стоял и видя яркосин костюм на единствената закачалка вътре.
— О — каза той безсилно; после по-решително: — Защо си помисли, че Анджелика се крие в гардероба?
— Не е твоя работа, но по една случайност имам среща с Анджелика. Очаквам я всъщност всеки момент, така че ще ти бъда задължен, ако бъдеш така любезен веднага да се разкараш оттук. Какво впрочем правеше в моя гардероб?
— И аз имах среща с Анджелика. Тя ми каза, че това е нейната стая. Трябваше да се скрия и да я наблюдавам как си ляга. Като в „Нощта на Света Агнес“. — В собствените му уши това прозвуча доста глупаво.
— А аз трябваше да си легна и да я чакам да дойде при мен — каза Демпси, — като Руджиеро и Алчина, както каза тя, персонаж от някоя от онези дълги поеми на Айти, очевидно. Тя ми разказа историята им — звучеше доста секси.
Двамата замълчаха за момент.
— Тя като че ли се е пошегувала — каза Пърс най-после.
— Да, така изглежда — каза Демпси безизразно. Той стана от леглото и извади пижама изпод възглавницата. Като я облече, пак си легна и придърпа одеялата над главата си. — Не забравяй да загасиш, като си тръгваш — каза той с приглушен тон.
— А, да. Лека нощ, значи.
Пърс на бегом слезе до фоайето да види дъската за обяви, на която беше намерил Морис Зап. Името на Анджелика отсъстваше от списъка на настанените. Бързо се върна в Мартино Хол. В бара участниците, които преди бяха пили, за да добият настроение за средновековния банкет, сега пиеха, за да изтрият спомена от него. Боб Бъсби прегръщаше чаша уиски сам в един ъгъл, като се мъчеше с храбра усмивка да покаже, че уж по негов собствен избор никой не разговаря с него.