— О, здрасти — каза с благодарност той, щом Пърс седна край него.
— Можеш ли да ми кажеш кой номер е стаята на Анджелика? — попита Пърс.
— Чудна работа, че ме питаш за това — каза Бъсби. — Някой току-що спомена, че я видял да заминава с такси, с куфара си.
— Какво? — възкликна Пърс и скочи на крака. — Кога? Преди колко време?
— О, най-малко преди час — каза Боб Бъсби. — Но, да ти кажа, доколкото знам, тя никога не е имала стая. Аз лично не съм я разпределял, а и тя, струва ми се, не е плащала за такава. Аз всъщност не знам как е попаднала на тази конференция въобще. Тя май не е от никой университет.
Пърс се затича по автомобилната алея до мястото на общежитията, не защото се залъгваше с надежди да настигне таксито на Анджелика, а просто за да се разтовари от чувството на разочарование и отчаяние. Застана на портала и загледа безлюдния път. Луната се бе скрила зад облак. В далечината, зад насипа, прогърмя минаващ влак. Пърс побегна обратно по алеята и продължи да тича покрай двете общежития, около изкуственото езеро — по същия маршрут, по който бяха тичали с Морис Зап сутринта, докато стигна до най-високата точка, откъдето се разкриваше панорамната гледка към града и университета. Жълтеникава светлина от милион улични лампи обагряше небето и затъмняваше блясъка на звездите. Едва доловим шум от уличното движение, което никога не спираше — ни денем, ни нощем — да трополи по бетонните магистрали, вибрираше в нощния въздух.
— Анджелика! — извика той безутешно към безразличния град. — Анджелика! Къде си?
2
В същото време Морис прекарваше една спокойна вечер tete-a-tete с Хилари Суолоу. Филип беше в Мартино Хол, давайки своя принос в средновековния банкет. Двете по-големи деца на Суолоу бяха далеч от дома, в колеж, а най-малкият — Матю, беше излязъл да репетира с училищната рок-група, в която свиреше на ритъм-китара.
— Знаеш ли — въздъхна Хилари, щом външната врата се захлопна зад него. — Шестите класове в неговото училище имат четири рок-групи и нито един кръжок за дискусии. Но ти сигурно ще одобриш, Морис, спомням си, че харесваше тази ужасна музика.
— Не и пънка, Хилари, по който, струва ми се, се увлича твоят син.
— На мен всичко ми звучи еднакво — каза тя.
Те вечеряха в кухнята, която бе разширена и отново обзаведена след последното му идване със скъпи шкафове, фурнирани с тиково дърво, вградена печка на две нива и корково покритие на пода. Хилари беше приготвила пикантни пържоли с тиквички и пресни картофки, следвани от нейния разкошен плодов пудинг, в който отдолу имаше желиран компот, просмукал се леко в дебелия слой с пухкава восъчножълта консистенция, глазиран, разпукнат и златистокафяв отгоре.
— Хилари, ти готвиш дори по-добре от преди десет години, а това значи много — заяви искрено Морис, като довършваше второ парче пудинг.
Тя постави зряло сирене „Бри“ в средата на масата.
— Храната е едно от малкото ми останали удоволствия, за съжаление — каза тя. — С печални последствия за фигурата ми, както виждаш. Налей си вино.
Беше втората им бутилка.
— Ти си в чудесна форма, Хилари — каза Морис, но в действителност тя не беше. Тежката й пазва се нуждаеше от поддръжката на добър старомоден сутиен, около талията й имаше дебели гънки плът, също и около ханша й. Косата й, кестенява и загубила блясък, беше опъната назад в кок, което ни най-малко не спомагаше да се скрият или смекчат дълбоките и по-плитки бръчици и напуканите кръвоносни съдове по кожата на лицето й.
— Ти трябва да се захванеш с джогинг — каза той.
Хилари изсумтя презрително.
— Матю казва, че когато бягам, приличам на паникьосан желиран крем.
— Матю трябва да се засрами от себе си.
— Това е проблемът, като живееш с двама мъже. Те се съюзяват срещу теб. Бях по-добре, когато Аманда живееше у нас. А как е твоето семейство, Морис? Какво правите понастоящем?
— Ами близнаците отиват в колеж тази есен. Аз, разбира се, ще трябва да плащам обучението им, макар че Дезире е богата като Крез от хонорари. Бесен съм, но нейните адвокати ме поставят в неизгодна позиция, което тя винаги е искала.
— Какво прави Дезире?
— Опитва се да довърши втората си книга, мисля. Минаха пет години от първата й, така че по всичко изглежда е блокирала здраво. Така й се пада, като се опитва да изцеди и последния цент от мене.
— Аз четох романа й, как се казваше?
— „Трудни дни“. Хубаво заглавие, а? Бракът е един дълъг период на мъчение. Продала е милион и половина бройки. Какво мислиш за това?