— Ти какво мислиш, Морис?
— За това, че съпругът е такова чудовище? Като че ли ми харесва. Няма да повярваш колко жени ми направиха предложение за женитба след излизането на книгата. Според мен те искат да изпитат какво значи да живееш с истински нерез, преди видът да е изчезнал.
— Ти възползва ли се?
— Не, отдавна съм се отказал от чукане наляво-надясно. Стигнах до заключение, че сексът е сюблимация на инстинкта за работа. — Хилари тихичко се засмя. Окуражен, Морис навлезе в подробности: — Деветнадесети век е определил правилно приоритетите. Това, за което жадуваме, е власт, която постигаме с работа. Като гледам колегите си в наши дни, какво виждам? Те всички се чукат със студентките или един с друг като луди, браковете се разпадат по-бързо, отколкото можеш да си представиш, и все пак никой не изглежда щастлив. Очевидно, те биха предпочели да работят, но се срамуват да го признаят.
— Може би това е проблемът на Филип — каза Хилари, — но аз не смятам точно така.
— Филип? Да не искаш да кажеш, че ти изневерява?
— Нищо сериозно или поне аз не знам за такова, но той има слабост към хубавичките студентки. По някакви причини и те, изглежда, имат слабост към него. Не мога да разбера защо.
— Властта, Хилари. Те си подмокрят гащичките при мисълта за неговата власт. Не се ли започна, когато получи деканското място?
— Като че ли да — съгласи се тя.
— Ти как разбра?
— Едно момиче се опита да изнудва катедрата. Ще ти покажа нещо.
Тя отключи едно кожено куфарче за документи и извади нещо, което изглежда бе ксерокопие от изпитна работа. Подаде го на Морис, който започна да чете:
Въпрос 5. По какъв начин Милтън се опитва да оправдае отношението на Бог към човека в „Изгубения рай“?
— Винаги можеш да познаеш слабия студент — отбеляза Морис. — Той първо си губи времето да преписва заглавието, после изважда линийка и си го подчертава.
„Аз смятам, че Милтън успява много добре да оправдае отношението на Бог към човека, като създава един ужасен образ на Сатаната, макар Шели да казва, че Милтън е от компанията на Дявола, без сам да знае това. От друга страна, може би е невъзможно да се оправдае отношението на Бог към човека, защото, ако човек вярва, Бог винаги може да прави каквото си поиска, а ако не вярва, няма смисъл да се опитва да Го оправдава. «Изгубеният рай» е епична поема в бял стих, което е още един умел начин да се оправдае отношението на Бог към човека, защото ако беше в рими, щеше да изглежда прекалено нагласена. Моят преподавател професор Суолоу ме прелъсти в кабинета си миналия февруари, ако не взема този изпит, ще кажа на всички. Джон Милтън е най-великият английски поет след Шекспир. Той е знаел много езици и без малко не написал «Изгубения рай» на латински, но в такъв случай никой нямаше да може да го прочете днес. Той заключи вратата и ме накара да легна на пода, да не ни види някой през прозореца. Аз си ударих главата в кошчето за боклук. Той възнамерявал също така да напише епична поема за Крал Артур и рицарите на Кръглата маса, но не го направил, което е много жалко, защото е можело да стане по-интересна история.“
— Как се добра до това? — попита Морис, като прегледа написаното.
— Някой от катедрата ми го изпрати анонимно. Подозирам, че е бил Рупърт Сътклиф. Той е бил първият проверяващ работата. Било е поправка през септември, преди две-три години. Момичето било скъсано през юни. Сътклиф и няколко други старши преподаватели го притиснали с това.
— И?
— Той признал, че бил с момичето на килима в своя кабинет, както писала тя — този хубав индийски килим, в който ти прогори дупка с пурата си, помниш ли? — тонът на Хилари беше спокоен, дори леко насмешлив, но на Морис му се стори, че прикрива дълбока болка. — Той заявил, че тя го е прелъстила, започнала да разкопчава блузата си насред консултацията, сякаш не е могъл просто да й каже да се закопчае. За щастие, момичето не предприе нищо. Тя напусна скоро след това, семейството й замина в чужбина.
— Това ли е всичко?
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, единствено тогава ли Филип ти е изневерил?
— Откъде да знам. Само тогава беше хванат. Но никой, с когото разговарях, не изглеждаше особено изненадан. А когато ходя на събирания на катедрата, ме гледат с поглед, който мога да опиша единствено като съжалителен.
Двамата замълчаха за известно време. После Морис каза:
— Хилари, не се ли опитваш да ми кажеш, че си нещастна?
— Предполагам, че да.
След още една пауза Морис каза:
— Ако Дезире седеше тук сега, щеше да ти каже да забравиш Филип и да започнеш свой собствен живот. Потърси си работа, намери си приятел.