Така говореше на Пърс Макгаригъл, по време на откриването, един меланхолично изглеждащ възрастен мъж, който отпиваше портокалов сок от чашата си, в която очилата му заплашваха да се плъзнат всеки момент. Името на ревера му бе „Д-р Рупърт Сътклиф“, а цветът на табелката му — жълт, което означаваше, че е от страната на домакините.
— Така ли? — каза Пърс. — Аз не знаех какво да очаквам. Това е първата конференция, в която участвам.
— Конференциите на УПА (Университетски Преподаватели по Английски език) са много различни. Много зависи къде се провеждат. В Оксфорд и Кембридж можете да очаквате най-малко сто и петдесет. Казах на Суолоу, че никой няма да дойде в Рамидж, но той не щеше и да чуе.
— Суолоу?
— Шефът на нашата катедра — д-р Сътклиф сякаш с известна трудност се насили да изкара тези думи между зъбите си. — Той твърдеше, че ако предложим домакинството си за тази конференция, Рамидж ще се прочуе. Грандомански илюзии, за съжаление.
— Който раздаваше табелките, той ли беше професор Суолоу?
— Не, това беше Боб Бъсби, но и той не е по-добър. По-лош даже. Не беше на себе си от радост седмици наред, организираше излети и тем подобни. Аз мисля, че само ще изгубим от тази история — заключи д-р Сътклиф, с очевидно задоволство, като гледаше над очилата си към полу-празната зала.
— Хей, Рупърт, стари приятелю! Май нещо редеят редиците, а?
Мъж на около четиридесет години, облечен в яркосин костюм, удари енергично Сътклиф между плешките, докато произнасяше тези думи, от което очилата на последния отхвръкнаха от носа му. Пърс сръчно ги хвана и ги върна на собственика им.
— О-о, ти ли си, Демпси! — каза Сътклиф, като обръщаше лице към нападателя си.
— Само петдесет и седем по списък, а и много от тях не са се явили, като гледам — каза новодошлият, чиято табелка сочеше, че това е професор Робин Демпси от един нов университет в Северна Англия.
Беше широкоплещест, набит мъж, с яка челюст, която се издаваше агресивно, но очите му, малки и разположени твърде близо едно до друго, сякаш принадлежаха на друг човек, някак тревожни и раними, в плен на властната физика. Рупърт Сътклиф не изглеждаше особено зарадван да види професор Демпси, нито пък склонен да споделя с него собствения си песимизъм относно конференцията.
— Предполагам, че много хора са задържани от снега — каза студено той. — Шокиращо време за април. Извинете, но виждам Бъсби да ми маха нетърпеливо. Вероятно картофеният чипс е свършил или нещо подобно — и той се отдалечи с тромава походка.
— Господи! — каза Демпси, като се оглеждаше из стаята. — Какъв студен душ! Защо ли дойдох? — Въпросът звучеше риторично, но Демпси се зае да му отговори донякъде и, очевидно, без да си поеме дъх. — Ще ви кажа защо. Дойдох, защото имам семейство тук, беше оправдание да се видя с тях. С децата, всъщност. Аз работех тук, в тази катедра, може да не ви се вярва. Господи, какви умствено изостанали бяха, и още са, като ги гледам. Същите стари лица. Никой никога не се размърдва. Старият Сътклиф, например, тук е от четиридесет години, цял живот. Естествено, аз се измъкнах при първата възможност. Това не е място за амбициозен човек. Последната капка преля, като направиха Суолоу главен асистент вместо мен, макар че аз имах вече три публикации, а той изобщо не беше публикувал нищо. Сега — няма да повярвате — те взеха, че му дадоха деканското място тук, а той още не е публикувал практически нищо. Очаква се книга за Хазлит — Хазлит, моля ви се — беше обявено миналата година, но изобщо не съм виждал и един-единствен отзив за нея. Едва ли е ще е много добра. И тъй, значи, щом Суолоу стана главен асистент, аз казах на Джанет, хубаво, добре, заминаваме, продаваме къщата и отиваме в Дарлингтън — те отдавна ме искаха. Дадоха ми доцентура веднага, и пълна свобода да развивам специалните си интереси — лингвистика и стилистика — тук винаги са мразели неща от този сорт, пречеха ми, говореха пред студентите зад гърба ми, убеждаваха ги да бягат от моите курсове, бях доволен да очистя калта на Рамидж от краката си. Това беше преди десет години, тогава Дарлингтън беше малък, и още е, мисля, но това беше истински шанс, а и студентите там са доста добри наистина. И така, бях значи доста щастлив, но за съжаление на Джанет не й хареса, настрои се против, още щом го видя. Добре де, мястото е малко голо през зимата, извън града е всъщност, на границата с полето, и сградите — повечето готови сглобяеми, сега вече е по-добре, разкарахме овцете, а пък металургичният ни корпус спечели награда, но по онова време, ами… не можахме да продадем къщата тук, имаше забрана на ипотеките, така че Джанет реши да остане още малко в Рамидж, така и така щеше да е по-добре за децата, мислехме, Дезмънд беше последна година в прогимназията, и затова аз пътувах, идвах си всяка седмица, хм, почти всяка седмица, на Джанет й беше малко тежко, на мене също, разбира се, и тогава аз срещнах едно момиче, моя студентка, последен курс, е, ами можете да си представите, бях доста самотен там, беше неизбежно, като си помисля, казах и на Джанет, че е било неизбежно — тя научи за момичето, нали разбирате… — Той внезапно прекъсна, намръщен над чашата си с шери. — Не знам защо ви казвам всичко това — каза, отправяйки леко засегнат поглед към Пърс, който беше озадачен по същата причина от няколко минути насам. — Аз даже не знам вие кой сте. — Приведе се да прочете табелката на Пърс. — Университетски колеж, Лимерик, а? — каза той присмехулно. „Живял бил нявга в Лимерик млад асистент велик“ — сигурно всеки ви го казва?