— Твърде късно е.
— Никога не е късно.
— Взех диплома за учителка преди няколко години — каза Хилари, — но щом завърших, започнаха да затварят училищата в града, поради намалялата раждаемост. Така че няма работа. Давам малко уроци в Отворения университет, но това не е истинска работа. Що се отнася до любовниците, категорично е твърде късно. Ти беше моят първи и последен, Морис.
— Хей — меко каза той.
— Не се притеснявай, нямам намерение да те завлека в спалнята на пътешествие по алеята на спомена.
— Жалко — каза Морис галантно, но с известно облекчение.
— Преди всичко, защото Филип ще се върне скоро… Не, аз взех решение преди десет години и трябва да държа на него, колкото и трудно да е.
— Какво искаш да кажеш?
— Е, нали знаеш, когато ние четиримата се държахме… несериозно. Филип искаше развод, но аз го молех да се върне в къщи, да дадем още един шанс на брака си, да станем, каквито бяхме преди, една нормална, доволна брачна двойка. Бях слаба. Ако бях казала: „Върви по дяволите! Прави, каквото искаш!“, след по-малко от година щеше да се върне, смея да кажа, с пълзене, подвил опашка между краката си. Но понеже, аз го помолих да се върне, без да поставям условия, той, ами… притисна ме в ъгъла, както би казал ти.
— Вие… правите ли го заедно още?
— Отвреме навреме. Но той предварително не е доволен. Във вестника оня ден имаше виц за един човек, който изкарал инфаркт и попитал доктора си дали е безопасно да поддържа сексуални отношения, а докторът казал: „Да, те са добро упражнение, но — нищо прекалено възбуждащо, само с жена си.“
Морис се засмя.
— И на мен ми беше смешно — каза Хилари, — но когато го прочетох на Филип, той едва-едва изкриви уста. Той явно мислеше, че това е доста хаплива шега.
Морис поклати глава и си отряза още едно парче сирене.
— Аз съм смаян, Хилари. Честно, винаги съм мислел, че ти си доминиращият партньор в този брак. Сега изглежда Филип командва.
— Да, нещата вървят доста добре за него напоследък. Най-после започна да си изгражда нещо като име. Дори взе да изглежда по-хубав отвсякога.
— Забелязах — каза Морис. — Брадата му е страхотна.
— Прикрива малката му брадичка.
— Този сребрист ефект е много впечатляващ.
— Той ходи на фризьор да освежава цвета й — каза Хилари. — Средната възраст му отива. С мъжете често е така. Докато жените се оказват атакувани едновременно от менопаузата и дългосрочните последствия от бременностите. Не ми се струва много справедливо… Както и да е, Филип впрочем успя да довърши най-после книгата си за Хазлит.
— Не бях чувал за нея — каза Морис.
— Почти не й обърнаха внимание — твърде болезнено за Филип. Но това все пак беше книга и му я приеха в „Леки, Уиндръш и Бърнстейн“, точно когато се оваканти деканското място, което си беше късмет. Той беше ръководил успешно катедрата в продължение на години, затова назначиха него. Хоризонтите му се разшириха незабавно. Нямаш си на представа каква манна небесна носи титлата професор в тази държава.
— О, имам, имам — каза Морис Зап.
— Започнаха да го канят по конференции, за член на изпитни комисии в други университети, води се в списъка на Британския съвет за лекторски турнета в чужбина. Напоследък той е вечно на път занякъде. След няколко седмици отива в Турция. Миналия месец беше в Норвегия.
— Така е в целия академичен свят в наши дни — каза Морис Зап. — Разправях на едно младо момче на конференцията за това точно тази сутрин. Времето на отделния статичен университет е свършено.
— И на отделната статична университетска любовна връзка, предполагам?
— Именно! Дори два университета не стигат. Учените в наши дни са като пътуващите рицари от миналото, кръстосващи пътищата на света в търсене на приключения и слава.
— Оставили съпругите си заключени у дома?
— Е, много от рицарите са жени в днешно време. Настъпила е положителна дискриминация на Кръглата маса.
— Браво на тях! — каза мрачно Хилари. — Аз принадлежа към поколението, което жертва кариерата си заради своите съпрузи. Така и не взех диплома за магистър, и ето сега седя в къщи и дебелея, докато моят среброкос съпруг обикаля света, несъмнено преследван от академични групарки като онази Анджелика… как й беше фамилията…, която доведе тук по-миналата вечер.
— Ал Пабст? Тя е добро момиче. И умно.
— Но търси работа, а Филип може да е в състояние да й осигури някой ден. Виждах това в очите й, тя поглъщаше жадно всяка негова дума.
— През повечето време от конференцията тя движеше с нашия стар приятел Демпси.