— Не, в Англия те няма да платят. Но когато работех тук, открих една интересна аномалия. Можеш да получиш само до петдесет паунда на година или друга такава нищожна сума за посещение на конференция в страната, но нямаше лимит върху субсидиите за конференции в чужбина. Някъде на топло и хубаво, като Монте Карло, може би. Впрочем, защо не дойдеш на конференцията в Йерусалим това лято?
— Кой, аз? На твоята конференция?
— Ти, я. Ще можеш да скалъпиш една лекция за бъдещето на критиката, нали?
— Не смятам, че тя има много бъдеще — каза Филип.
— Идеално! Ще бъде в разрез с останалите. Вземи Хилари с теб да се поразходи.
— Хилари? — Филип изглеждаше объркан. — О, не, тя няма да понесе жегата. Пък и се съмнявам, че ще можем да си позволим пътните разходи. Двама студенти не е малко бреме, знаеш.
— Не ми казвай, и аз се стягам за същото наесен.
— Хилари ли те подсети да предложиш това, Морис? — каза Филип, леко засрамен от собствения си въпрос.
— Въобще не. Какво те кара да мислиш така?
Филип се изви неудобно в креслото си.
— Просто напоследък се оплакваше, че твърде често отсъствам и съм занемарил семейството, че съм занемарил нея.
— А не си ли?
— Предполагам, че да. Единственото нещо, което ме поддържа понастоящем, е пътуването. Смяна на гледки, смяна на лица. Аз ще разстроя всичко, ако взема Хилари с мен по време на академичните си пътувания.
— Какво е това всичко?
Филип въздъхна.
— Кой знае? Трудно мога да кажа с думи. Какво търсим всички ние? Щастие? Знаеш, че не е това. Развлечение, може би отвличане от грозните факти: че има смърт, че ни очакват болести, импотентност и слабоумие.
— Господи — каза Морис, — винаги ли си такъв след средновековен банкет?
Филип се усмихна несигурно и напълни пак чашите.
— Интензивност — каза той. — Интензивност на преживяването търсим, струва ми се. Знаем, че няма да я намерим вече у дома, но винаги има надежда, че можем да я намерим по света. Аз я намерих в Америка през ’69-та.
— С Дезире?
— Не само с Дезире, макар тя да бе важна част от това. Беше всичко онова: възбудата, богатството на цялото преживяване, сместа от удоволствие и опасност, и свободата, и слънцето. Знаеш ли, че дълго време след като се върнах тук, аз продължавах да живея в Юфория вътре в главата си. Външно се бях върнал към старото си ежедневие. Сутрин ставах, обличах костюма от туид, четях „Гардиън“ на закуска, отивах пеша до университета, изнасях същите стари лекции върху същите стари текстове… а през цялото това време водех съвършено различен живот в главата си. Бях решил да не се връщам в Англия и така, във въображението си, се будех в Плотинъс, виждах се седнал на слънце в индийска роба, загледан над залива, обувах дънки и спортна риза, четях „Юфория Таймс“ на закуска и се чудех какво ли ще се случи днес, дали ще има протест или демонстрация, моите студенти щяха ли да си пробиват пътя с бой сред сълзотворен газ и стачни кордони или щеше да се наложи да се срещнем в нечий апартамент и да седим направо на пода, заобиколени с постери, брошури и книги за посещения на извънземни, за авангардния театър и Виетнам.
— Това свърши — каза Морис. — Няма да познаеш мястото сега. Студентската младеж е организирана в дружества, носят делови костюми и учат усърдно, за да влязат в Юридическия факултет.
— И аз това чувам — каза Филип. — Колко депресиращо.
— Но тази интензивност на преживяването, никога ли вече не я срещна след Америка?
Филип заби поглед в дъното на чашата си.
— Веднъж я срещнах — каза той. — Да ти разкажа ли как стана?
— Само да си взема една пура. С каква пура върви тази история?
— Не знам, на никого не съм я разказвал досега.
— Чувствам се поласкан — каза Морис. — Трябва да е нещо специално.
Морис излезе от стаята да си вземе една от любимите си „Ромео и Жулиета“. Когато се върна, осъзна, че обстановката и осветлението са променени в негово отсъствие. Два фотьойла с високи облегалки бяха разположени един срещу друг пред камината, където леко гореше газовата печка. Единствената друга светлина идваше от лампион зад фотьойла, в който седеше Филип с лице в сянка. Между двата фотьойла имаше дълга ниска масичка, а върху нея стояха бутилката уиски, кана с вода, чаши и пепелник. Чашата на Морис беше щедро напълнена.
— Тук ли е мястото на слушателя? — попита Морис, като сядаше в свободния фотьойл.
Филип се усмихна почти незабележимо, като гледаше отсъстващо към камината, но не отговори. Морис вдигна пурата до ухото си, потърка я с пръсти и се заслуша в пращенето на листата. Проби единия й край, отряза другия и я запали с енергично всмукване.