— Окей — каза той, като огледа върха да види дали гори равномерно, — слушам те.
— Това се случи преди няколко години в Италия — започна Филип. — Бях изпратен от Британския съвет на първото си лекторско турне. До Неапол пътувах със самолет, а после продължих из страната с влак: Рим, Флоренция, Болоня, Падуа и завърших в Генуа. Последният ден беше доста напрегнат. Изнесох лекцията си следобеда, а имах резервация за връщане същата вечер. Нашият представител в Генуа, който ме развеждаше из града, ме заведе рано на вечеря в ресторант и оттам ме откара на аерогарата. Отлитането беше отложено — техническа неизправност, казаха, затова аз му рекох да не чака. Знаех, че на другия ден трябваше да става рано и да ходи с колата до Милано за някакво съвещание. Това влиза в историята.
— Надявам се да е така — каза Морис. — В добрата история не бива да има нищо излишно.
— И тъй, служителят на Британския съвет, Дж. К. Симпсън, не си спомням първото му име, хубав млад човек, много дружелюбен и голям ентусиаст в работата си, каза: „Добре, оставям те тук, но ако отменят полета, звънни ми и ще те закарам в хотел за през нощта.“ Закъснението стана по-дълго от очакваното, но накрая, около полунощ, отлетяхме. Самолетът беше английски. Седях до един английски бизнесмен, търговец на вълнен текстил мисля, че беше…
— Това съществено ли е?
— Не, всъщност.
— Няма значение. Солидността на уточнението — каза Морис с толерантен мах на пурата, — подсилва ефекта на достоверност.
— Седяхме в задната част на самолета, точно зад крилото. Той беше на мястото до прозореца, а аз — до него. Около пет минути след тръгването ни от Генуа, тъкмо щяха да сервират напитките — чуваше се подрънкването на бутилки, търговецът се извърна от прозореца към мен, потупа ме по ръката и каза: „Извинете, бихте ли погледнали оттук навън? Въобразявам ли си или двигателят наистина гори?“ Наведох се през него и погледнах навън. Беше тъмно, разбира се, но се виждаха пламъци, които сякаш облизваха двигателя. Е, аз дотогава не бях наблюдавал реактивен самолет нощем, но доколкото знаех, те по принцип имат свойство, подобно на този ефект. Можеше, следователно, да се очаква нещо като огнено сияние да обгръща двигателя през нощта. От друга страна, това определено бяха пламъци и те не излизаха просто от отвора отзад. „Не знам какво да мисля“ — казах. — „Това положително не изглежда съвсем в реда на нещата.“ „Смятате ли, че би трябвало да кажем на някого?“ — каза той. „Но — те сигурно са го видели сами, нали?“ — казах аз. Истината беше, че никой от нас не искаше да изглежда глупак, като предположи, че нещо не е наред и му кажат, че не е така. За щастие, един човек от отсрещната страна на пътеката забеляза, че сме обезпокоени и дойде при нас да погледне сам. „Боже господи!“ — каза той и натисна бутона за повикване на стюардесата. Той вероятно беше инженер или нещо подобно. Стюардесата дойде на момента с количка напитки. „Ако искате нещо за пиене, ще трябва да изчакате реда си“ — каза тя. Персоналът беше леко изнервен от дългия престой. „Капитанът знае ли, че десният двигател гори?“ — каза инженерът. Тя отвори изненадано уста, бързо погледна през прозореца и се затича по пътеката, като буташе количката пред себе си, като забързана бавачка с бебешка количка. Минута по-късно по пътеката се зададе мъж в униформа, вторият пилот, вероятно. Той изглеждаше разтревожен и носеше електрически прожектор, който насочи през прозореца към двигателя. Наистина гореше. Той на бегом се върна в кабината. Много скоро след това самолетът направи вираж и се насочи към Генуа. Капитанът се обади по уредбата да каже, че ще извършим непредвидено кацане поради технически проблем и че ще трябва да бъдем готови за излизане от самолета през аварийните изходи. После някой друг заговори какво точно се налага да правим. Трябва да кажа, че звучеше забележително хладнокръвно, спокойно и овладяно.
— Било е запис — каза Морис. — Те имат предварително записани касети за всякакви случаи. Веднъж минавах с един Джъмбо над Скалистите планини и стюардесата пусна по погрешка запис за принудително приводняване. В същото време ние обядвахме, спомням си безупречния слънчев ден на десет километра височина, а един глас внезапно казва: „Налага се да извършим непредвидено кацане върху вода. Не изпадайте в паника, ако не умеете да плувате. Спасителните служби са уведомени за нашите намерения.“ Хората замръзнаха с вдигнати към устата си вилици. После сякаш адът настъпи, докато се изяснят нещата.
— И в нашия самолет имаше немалко плач и скърцане със зъби — доста от пасажерите бяха италианци, а ти знаеш какви са те — не крият чувствата си. После пилотът спусна самолета ужасяващо рязко надолу в опит да потуши пожара.