Когато стигахме до летището тя каза: „Няма да възразите, ако просто ви оставя, нали?“. Но се наложи да слезе от колата да ми отвори багажника и аз разбрах, че това е единственият ми шанс да й кажа нещо насаме. „Няма ли да поговорим за снощи?“ — казах аз, като изваждах чантата си от багажника. „О — каза тя с ведрата си усмивка, — не трябва да се безпокоите, че сте смутили съня ни. Свикнали сме с това. В нашата работа, хора пристигат в най-неочаквано време. Разбира се, не от горящи самолети. Надявам се, че днес ще пътувате по-спокойно. Довиждане, господин Суолоу.“ „Господин Суолоу!“ Това беше жената, която само преди няколко часа беше държала краката си сплетени зад врата ми! Е, съвсем ясно беше, че каквито и мотиви да е имала, тя искаше да се престори, че нищо не се е случило между нас през нощта, искаше да изтрие целия епизод от историята, да го игнорира, да го унищожи. И че най-добрият начин да покажа своята благодарност беше да се преструвам заедно с нея. И така, макар и с неохота, повече не настоях да разговаряме. Позволих си само една волност. Когато ми протегна ръка, вместо само да я стисна, я притиснах до устните си. Сметнах, че това нямаше да изглежда фрапиращ жест на едно италианско летище. Тя пламна така силно, както през нощта, когато я помолих да ме прегърне. И цялата невероятна нежност на тази прегръдка нахлу в моето съзнание, а също и в нейното, бе очевидно. После тя се върна при предната врата на колата, седна на шофьорското място, отправи ми един последен поглед през прозореца и замина. Никога повече не я видях.
— Може би някой ден ще я видиш — каза Морис.
Филип поклати глава.
— Не, тя е мъртва.
— Мъртва?
— И тримата загинаха във въздушна катастрофа на следващата година в Индия. Видях имената им в списъка на пасажерите. Не е имало оцелели. „Симпсън, Дж. К., съпруга Джой и син Джералд“.
Морис леко подсвирна, като издишваше.
— Хм, това наистина е тъжно! Не мислех, че тази история може да има нещастен край.
— И каква ирония на съдбата, като си помислиш само как се срещнахме. Отначало се чувствах ужасно виновен, сякаш бях някак предал върху нея смъртта, от която сам едва бях избягал. Убеждавах се, че това е просто суеверие, но винаги ще съхранявам спомена за Джой в малкия олтар на моето сърце.
— Малък какво?
— Олтар — каза тържествено Филип.
Морис се закашля от дима и премълча.
— Тя ми върна апетита за живот, който мислех, че съм загубил завинаги. Тази пълна неочакваност и нейното безкористно отдаване, всичко това ме убеди, че животът си струва да се живее, че би трябвало да извлека максималното от това, което ми остава.