— Не можах да заспя — каза тя. — После се сетих, че забравих да ти кажа да не заключваш външната врата. Матю не се е прибрал още. Какво ти е, Филип, да не ти е зле? Изглеждаш, сякаш си видял призрак.
— Този халат…
— Какво му е? Изрових го, защото другият ми е на химическо чистене.
— А, нищо. Мислех, че си го изхвърлила още преди години — каза Филип. Той пресуши чашата си. — Време е за лягане, май.
ВТОРА ЧАСТ
1
Точно в 5 ч. сутринта Морис Зап се събужда от писукането на електронния си ръчен часовник, сложно произведение на миниатюризираната технология, което може да го информира с едно докосване на бутона за точното време навсякъде по света. В Куктаун, Куинслънд, Австралия, например, е 3 ч. следобед, факт, който не интересува Морис Зап. Той се прозява и се пресяга към ключа на нощната си лампа, макар че, случайно или не, точно в този момент в Куктаун, Куинслънд, Родни Уейнрайт от Университета на Северен Куинслънд се мъчи над доклад върху бъдещето на критиката за йерусалимската конференция на Морис Зап.
Този следобед в Северен Куинслънд е горещо, много горещо; потта кара химикалката да се изплъзва от пръстите на Родни Уейнрайт и мокри страницата, върху която се обляга възглавничката на дланта му. От своето бюро в кабинета на едноетажната си къща тук, в обгърнатото с изпарения предградие на Куктаун, Родни Уейнрайт чува шума от вълните, разбиващи се на близкия плаж. Той знае, че там са повечето негови студенти от курса по английски N 351 — „Литературни теории от Колридж до Бардз“ — които порят синьо-бялата вода или лежат по корем върху ослепителния пясък, а момичетата са смъкнали презрамките на банските си, за да получат равен тен. Родни Уейнрайт знае, че те са там, защото тази сутрин, след свършване на занятията, поканиха го да отиде с тях, като се смееха весело и се побутваха един друг с дружелюбен, но предизвикателен жест, който разчетен значеше: „Окей, ние изиграхме твоята културна игра тази сутрин — искаш ли да изиграеш нашата следобед?“ „Съжалявам“ — беше казал той, — „много ми се иска, но имам да пиша доклад.“ Сега те са на плажа, а той на бюрото си. По-късно, когато слънцето потъне зад гърбовете им, те ще извадят кутийки бира, ще запалят огън за барбекю и някой ще подхване мелодия на китара. Когато съвсем се стъмни, някой може да предложи къпане на голо — Родни Уейнрайт е чувал слухове, че това е обичайният връх в настроението на плажното парти. Той си представя участието в такива упражнения на Сандра Дикс, закръгленичката блондинка от Англия, която винаги сяда на първата редица в неговите часове с неизменно зяпнали уста и блуза. После с въздишка той концентрира зрението си върху разчертаната хартия пред него и отново прочита това, което е написал преди десет минути.
„Въпросът е, следователно, как може литературната критика да поддържа арнолдианската функция за идентифициране на най-доброто, което е измислено и казано, при положение, че литературният дискурс сам по себе си е децентриран чрез деконструиране на традиционната концепция на автора за авторитета?“
Родни Уейнрайт загражда в кавички „авторитет“ и искрено желае мозъкът му да измисли следващото изречение. Докладът трябва да бъде завършен скоро, защото Морис Зап иска да види чернова от него, преди да го одобри за конференцията, а от одобрението зависи субсидията за пътуването, която ще даде възможност на Родни Уейнрайт да отлети за Европа това лято (или по-скоро зима), да освежи мозъка си в извора на модерната критическа мисъл, да завърже полезни и влиятелни контакти, добавяйки още нещо към купчинката научна слава, успех, постижения, която може да му спечели деканско място в Сидни или Мелбърн. Не иска да остарява в Куктаун, Куинслънд. Това не е място за възрастни мъже. Още сега, на тридесет и осем, той няма шансове пред такива като Сандра Дикс покрай плажните герои с бронзови тела и напомпани мускули. Ефектът от двадесетгодишно посвещаване на умствена работа е твърде очевиден, когато обуе бански гащета, колкото и свободно да са скроени: под едрата, оплешивяваща, очилата глава започва блед, крушовиден торс със слаби крайници, причудливо закачени като на детска рисунка. И дори ако по някакво чудо Сандра Дикс би проявила снизхождението да пренебрегне тези несъвършенства на плътта, заслепена от блясъка на ума му, неговата съпруга Бевърли скоро би сложила край на всеки опит за приятелство отвъд изискванията на преподавателските му задължения.
Като че да подкрепи мисълта му, в този момент в полезрението на Родни Уейнрайт се вмъква широкият задник на Бев, ненапълно прикрит от рокля на фолклорни мотиви. Превита почти надве, като се поти обилно под широкополата си шапка, тя се тътри заднешком през избуялата морава, теглейки нещо — какво? Маркуч? Въже? Някакво животно на каишка? Накрая се оказва, че е детска играчка, някаква ярко оцветена играчка на колела, която се поклаща и люлее неприлично, докато се движи, а подире й върви гукащо прохождащо бебе, дете на някоя съседка. Жена с трезв ум, Бев Родни Уейнрайт се отнася с уважение към задника си, макар че не го харесва. Той си представя как Сандра Дикс извършва същото движение в дънките си и въздъхва. С усилие връща погледа си върху разчертаната хартия пред него.