— Почти всеки — съгласи се Пърс. — Но, да ви кажа, рядко отиват по-далече от това. За „Лимерик“ няма много подходящи рими.
— Как ви се струва „топна си фитила“2? — попита Демпси след минутка обмисляне. — Това трябва да става.
— Какво означава това?
Демпси изглеждаше изненадан: — Ами, значи, нали… изтаковал, изчукал.
Пърс се изчерви: — Метриката е изцяло погрешна — каза той. — „Лимерик“ е дактил.
— Охо? Какво е моето тогава?
— Бих казал, че е каталектичен хорей.
— Наистина ли? Интересувате се от стихосложение, така ли?
— Да, бих казал, че е така.
— Сигурно пишете и поезия?
— Вижте какво, е, да, пиша.
— Така си и мислех. Нещо във вида ви подсказва. Не носи пари, да знаете.
— И аз това открих — каза Пърс. — Ами вие оженихте ли се с онова момиче?
— Кое?
— Студентката. Оженихте ли се за нея?
— О-о, не. Не, тя си замина по нейния път. Както всички го правят накрая. — Демпси изгълта остатъка от шерито на дъното на чашата си.
— И жена ви сега не ви дава да се върнете?
— Не е точно това, тя не може. Има си друг.
— Извинявайте — каза Пърс.
— О, това не ме притеснява — каза Демпси неубедително. — Не съжалявам, че се преместих. Дарлингтън е хубаво място. Тъкмо купиха нов компютър, специално за мен.
— И сте професор вече — с уважение каза Пърс.
— Да, вече съм професор — съгласи се Демпси. Лицето му потъмня, като добави: — И Суолоу е професор, разбира се.
— Кой е професор Суолоу? — попита Пърс, като оглеждаше залата.
— Тук някъде е — Демпси някак с нежелание обходи с поглед пиещите шери в търсене на Филип Суолоу.
В този момент възлите от групирани бъбрещи участници се разхлабиха и разделиха като по някакъв магически знак и отвориха път между Пърс и вратата. Там, застанала в колебание на прага, бе най-красивата млада жена, която той бе виждал досега. Висока и грациозна, с невероятно женствена фигура и нежен тен на лицето в цвят мляко с кафе. Черна коса падаше на искрящи вълни по раменете й, черен бе и цветът на семплата й вълнена рокля, изрязана дълбоко на деколтето. Тя направи няколко крачки през залата и прие чаша шери от поднос, предложен й от минаваща сервитьорка. Не пи веднага, а вдигна чашата до лицето си, сякаш бе цвете. Дясната й ръка държеше дръжката между показалеца и палеца. Лявата й, минаваше хоризонтално през талията и поддържаше десния лакът. Над ръба на чашата погледна тя с очи тъмни като планински езера право в очите на Пърс и се усмихна едва-едва за поздрав. После вдигна чашата до устните си, които бяха алени и влажни, долната — леко подута, сякаш ужилена от пчела. Отпи, а той гледаше как мускулите на гърлото й се движат и приплъзват под кожата. „Свети Боже!“ — издиша Пърс с нов цитат, този път от „Портрет на художника като млад“.
Но веднага, за негово крайно огорчение, един висок, елегантен, забележителен мъж на средна възраст с впечатляваща сребристо-сива брада и немалко количество вълниста коса в същия нюанс отзад и отстрани на главата му, но не и отгоре, се втурна да я поздрави, запречвайки гледката му.
— Ето го Суолоу — каза Демпси.
— Какво? — каза Пърс, излизайки бавно от транс.
— Суолоу е мъжът, който говори с онова апетитно момиче, дето току-що влезе, онова, с черната рокля, или дали да не кажа, наполовина извън нея? Суолоу, както го виждам, си е напълнил очите, а?
Пърс пламна и тялото му се напрегна в кавалерски устрем да защити момичето от обида. Професор Суолоу, наведен напред да разучи табелката й, наистина изглеждаше сякаш грубо наднича в деколтето й.
— Готини бомбички, а, какво ще кажеш?