Легна в 11:30 с очи, старателно отклонявани от оранжевата папка, лежаща върху чамовия скрин, която съдържаше скъпоценните хиляда думи. Но тя сякаш сияеше в тъмното — и даже в момента така, със затворени очи, Дезире чувства присъствието й като пулсиращ източник на радиоактивност. Това е част от книгата, която тя се опитва да напише през последните пет години, книга, която да комбинира измислица и истина — фантазии, критично отношение, изповеди и разсъждения; книга, озаглавена просто „Мъжете“. Всеки раздел от нея започва с известна поговорка или афоризъм за жените, в която ключовата дума е заменена с „мъж“ или „мъже“. Тя вече е написала: „Непостоянство, твоето име е мъж“, „Вбесен като пренебрегнат мъж“ и „Проклетият мъж тормози една жена. Добрият мъж досажда на една. Това е единствената разлика между тях.“ В момента работи върху инверсията на знаменития фройдистки вик на озадачението: „Какво иска мъжът?“ Отговорът според Дезире е: „Всичко — и после още.“
Дезире се обръща по корем и сритва нетърпеливо полите на нощницата си, която се е оплела около краката й от нейното тръшкане и въртене. Тя се замисля дали да не релаксира с помощта на вибратора си, но той е един уред, който използва така, както монахиня бичува плътта си, по-скоро заради принципа, отколкото от истински ентусиазъм, а и батерията е почти изтощена, може да спре преди да е достигнала до оргазъм, съвсем като мъж — хей, това е доста добре! Тя светва лампата на нощното шкафче и записва в тефтерчето, което държи винаги под ръка: „Вибратор с изтощена батерия — точно като мъж.“ С ъгълчето на окото си съзира оранжевата папка, пламтяща на фона на лакираното дърво. Изгасва лампата, но вече е съвсем разсънена, безнадеждно е, нищо не може да се направи, освен да вземе таблетка за сън, макар че от нея ще се чувства със забавени рефлекси през първите часове на деня. Отново светва нощната лампа, сега пък къде са таблетките? О, да, на скрина, точно до ръкописа. Може би, ако си позволи съвсем мъничко да надзърне в него, поне едно изречение, за да заспи…
Застанала край скрина на бос крак, с таблетка за сън в едната ръка, замръзнала по пътя към устата й, Дезире отваря папката и започва да чете. Преди да усети, е стигнала до края на трите машинописни страници, погълнала ги е на три алчни глътки. Трудно й е да повярва, че думите, които са й коствали толкова много часове и толкова много усилия, докато ги открие и спои заедно, могат да бъдат изконсумирани толкова бързо; или че могат да изглеждат така неясни, така непохватни и несигурни в себе си. Всичко ще трябва да се напише отново утре. Тя глътва таблетка, после втора, желаейки единствено забрава сега. Докато чака таблетките да задействат, застава до прозореца и гледа навън към покритите с дървета хълмове, които заобикалят писателската колония, един монотонен, едноцветен пейзаж под студената светлина на луната. Дървета, докъдето погледът стига. Достатъчни за милион и половина тираж на книгата й „Мъжете“. Два милиона. „Растете, дървета, растете!“ — шепне Дезире. Тя отказва да приеме вероятността от поражение. Връща се в леглото, лежи неподвижно по гръб, с отворени очи и опънати от двете й страни ръце в очакване на съня.
Морис Зап се връща в спалнята за гости, облича се удобно за пътуване: кадифени панталони, бяло памучно поло, спортно сако; затваря и заключва куфара, който е приготвил от вечерта, проверява в гардероба и чекмеджетата за останали свои вещи, опипва различни джобове, за да се увери в целостта на своята животоподдържаща система: портфейл, паспорт, билети, писалка, очила, пури. Тръгва на пръсти, доколкото е възможно човек, носещ тежък куфар, да ходи на пръсти, по коридора, внимателно слиза по стъпалата, всяко от което изскърцва под тежестта му. Поставя куфара край външната врата и отново поглежда часовника си: 5:45.
Високо над студения Северен Атлантически океан, на борда на полет 072 на TWA от Чикаго за Лондон, времето изведнъж скача от 2:45 на 3:45, щом самолетът минава невидимата граница между два часови пояса. Едва ли някой от триста двайсет и тримата души на борда усеща промяната. Часовниците на повечето са все още по Чикагско време, където е 11:45 вечерта на предишната дата, пък и повечето от тях спят или се опитват да спят. Аперитивите и вечерята бяха сервирани, филмът — изгледан, безмитен алкохол и цигари — разнесени сред желаещите да закупят такива. Екипажът, уморен от изпълнението на тези задачи, се е струпал в кухненското помещение на кротко клюкарстване и проверка на останалите запаси и постъпленията. Хладилните шкафове, микровълновите печки и електрическите съдове, които бяха пълни при потеглянето от летище О’Хеър, сега са празни. Повечето от храната и напитките, държани в тях, сега са в коремите на пасажерите и, преди още да са кацнали на Хийтроу, повечето от това ще бъде в корема на самолета — в септичните му резервоари.