В Чикаго е полунощ; вчера се колебае за миг, преди да стане днес. Студен вятър повява от езерото, запраща боклуците по паважа като бурени в поле и смразява бездомници, уличници и наркомани, търсещи подслон под арките на железопътната естакада. В най-новия и луксозен хотел на града, обаче, е почти тропическа жега. Отличаваща черта на тази сграда е, че всичко, което очакваш да намериш отвън, е вътре и обратно, с изключение на времето. Стаите са разположени в кръг около вътрешно пространство, балконите им се издават към него, в отоплявания от климатична инсталация въздух, и гледат към фонтан и езеро с лилии, пълно с пъстроцветни риби. Тук растат палми и цъфнали лози, които се катерят по стените и обвиват балконите. Отвън, прозрачни асансьори като фини стъклени мехури пълзят нагоре-надолу по отвесните стени на сградата, причинявайки световъртеж на пътниците. Това е тип отворена архитектура.
В разкошен апартамент на последния етаж, от външните прозорци на който бездомниците, уличниците и наркоманите са напълно невидими и даже най-големите автомобили от оживеното кръстовище изглеждат като пълзящи буболечки, в средата на голямо кръгло легло е легнал по гръб гол мъж. Ръцете и краката му са разперени встрани, така той напомня известната графика на Леонардо, с изключение на това, че тялото му е слабо и мършаво, тяло на възрастен мъж, с неравен слънчев тен, посивели косми на гърдите, кокалести леко криви крака и втвърдени мазолести стъпала. Очите, сега затворени, са тъмнокафяви, почти черни. На нощното шкафче има купчина списания, академични тримесечници, някои от които са паднали или захвърлени на пода. Те имат заглавия като: „Диакритика“, „Критически справочник“, „Нова литературна история“ „Поетика и теория на литературата“, „Метакритика“. Пълни са със статии, набрани с дребен шрифт и гъсти редове, с много бележки под линия с още по-дребен шрифт, и дълги библиографски списъци. Не съдържат илюстрации. Но кой се нуждае от илюстрации, щом притежава свой собствен жив, дишащ подлистник.
На леглото, до мъжа, в пространството между левите му ръка и крак, е коленичила добре сложена млада азиатка, с дълга, права, блестящочерна коса, падаща върху златистото й тяло. Единствената й дреха е оскъдна препаска от черна коприна. Тя масажира мършавите крайници и торс на мъжа с леко парфюмирано минерално масло, като обръща особено внимание на дългия му тънък обрязан пенис, който не реагира при тази обработка, безсилно полюшващ се насам-натам в чевръстите ръце на младата жена като суров тестян кравай.
Това е Артър Кингфишър, доайенът на Международното общество на литературните теоретици, почетен професор на Колумбийския и Цюрихския университети, единственият мъж в академичната история, заемал едновременно две декански места на различни континенти (пътувайки с реактивен самолет два пъти седмично, за да прекара от понеделник до сряда в Швейцария и от четвъртък до неделя — в Ню Йорк), понастоящем в пенсия, но все още активен в научните среди като участник в конференции, консултант-редактор на академични списания, съветник в университетските издателства. Мъж, чийто живот е концентрирана история на модерната критика: роден (като Артур Клингелфишер) в интелектуалния елит на Виена в края на19-ти век, следвал заедно с Шкловски в Москва в революционните години, с И. А. Ричардс в Кембридж в края на 20-те, работил с Якобсон в Прага през 30-те, емигрирал в Съединените щати през 1939, където става водеща фигура в „Нова критика“ през 40-те и 50-те, след което „Парижките критици“ от 60-те превеждат ранните му трудове от немски и той бива приветстван като пионер на структурализма. Мъж, който е получил повече почетни титли, отколкото може да си спомни, и който има в своята къща на Лонг Айлънд цяла стая, пълна с (предимно нечетени) книги и разпечатки на статии, изпращани му от негови ученици и почитатели от научния свят. Азиатката пък е Сонг-ми Ли, която дойде преди 10 години от Корея със стипендия на фондацията Форд, за да извърши научно изследване под ръководството на Артър Кингфишър, и остана като негова помощничка, компаньонка, секретарка, масажистка и партньор в леглото, посветила изцяло живота си на това да защитава великия мъж от натрапничеството на академичния свят и да му носи утеха в отчаянието, че вече не е способен да стигне до ерекция нито до оригинална мисъл. Повечето мъже на неговата възраст биха се примирили поне с първата от тези два вида импотентност, но Артър Кингфишър винаги е водил активен сексуален живот, счита го за жизнено важен и по някакъв дълбок и мистериозен начин свързан с интелектуалната му креативност.