Телефонът край леглото издава дискретно електронно писукане. Сонг-ми Ли избърсва намазнените си пръсти с мека хартиена салфетка, протяга се през проснатото по гръб тяло на Артър Кингфишър, при което розовите й зърна леко се отъркват в косматите му гърди, и вдига слушалката. После се връща назад, прикляка на пети, слуша и казва:
— Един момент, моля, да погледна дали е свободен — с ръка на слушалката, тя казва на Артър Кингфишър: — Търсят те от Берлин, ще се обадиш ли?
— Защо не? Не мога да кажа, че прекъсват нещо — казва Артър Кингфишър мрачно. — Кого познавам в Берлин?
Таксито се носи с друсане и грохот през крайните квартали на Рамидж, като подхвърля Морис Зап от единия край на задната седалка към другия, докато шофьорът преодолява многобройните извивки и завои по пътя към летището. Встрани от движещото се такси се развива безкрайната лента от почти еднакви тристайни къщи. Завесите на прозорците в повечето от тях са все още спуснати. Скрити зад тях, хората спят и сънуват, пърдят и хъркат, а зората полазва по покривите, комините и по телевизионните антени. За повечето от тези хора днешният ден ще бъде досущ същият като вчерашния или утрешния: същия офис, същата фабрика, същата търговска зона. Животът им е затворен кръг, те се въртят в колелото на навика, хоризонтите им са близки и непроменливи. За Морис Зап такъв живот е невъобразим, той не се и опитва да си го представи; но тяхната статичност придава вкус на неговата мобилност, предизвиква — докато таксито му препуска през лабиринта от улици и пресечки, по двойни улични платна и кръгови кръстовища — нещо като психическа фрикция, която го сгрява дълбоко, до сърцевината на неговата същност и го кара да чувства, че е гледан със завист, че наистина е човек за завиждане, той — мъжа, когото земната извивка приканващо мами към все нови и нови преживявания зад хоризонта.
В семейната спалня на викторианския си дом на „Сейнт Джоунс Роуд“, Филип и Хилари се съвкупляват така безмълвно и едва ли не крадешком, сякаш са легнали върху задните седалки на реактивен лайнер.
Когато се върна в леглото, като изпрати Морис, Филип бе поизмръзнал от стоене край външната врата по халат и пижама и топлината от пищното тяло на Хилари му се стори неустоима. Той се сви на кълбо и гушна меките възглавници на нейния ханш, като прокара ръка през кръста й и я постави върху едната от тежките й гърди. Неспособен да заспи, той се възбуди, запретна нощницата на Хилари и започна да я гали по корема и между бедрата. Тя беше овлажнена и не се противеше, макар да не беше сигурен, че е напълно будна. Влезе в нея бавно, откъм гърба, сдържайки дъха си като крадец, да не би тя да се разсъни и да го отблъсне (беше се случвало преди).
В действителност, Хилари е съвсем будна, въпреки че не отваря очи. И очите на Филип са затворени. Той си мисли за Джой и пурпурната спалня в светлата италианска нощ. Тя си спомня Морис Зап в това същото легло и спуснатите заради следобедното слънце завеси преди десет години. Леглото прискърцва ритмично; предната табла се удря веднъж-дваж в стената; чува се изпъшкване, въздишка, после — тишина. Филип заспива. Хилари отваря очи. Никой не е видял лицето на другия. Нито една дума не е разменена.
Междувременно, телефонният разговор между Берлин и Чикаго е към края си. Говори глас на безупречен английски с много слаб немски акцент:
— Значи така, Артър, не можем да ви изкушим да говорите на нашата конференция в Хайделберг? Аз съм крайно разочарован, вашите мисли върху рецептивната естетика биха били високо оценени, сигурен съм.
— Съжалявам, Зигфрид, просто нямам какво да кажа.
— Вие сте изключително скромен, както винаги, Артър.
— Повярвайте ми, не е от фалшива скромност, иска ми се да беше.
— Напълно разбирам. Твърде сте зает… Между впрочем, какво мислите за онова ново място по литературна критика към ЮНЕСКО?
След удължена пауза, Артър Кингфишър казва:
— Новините се носят бързо. Това още не е официално.
— Но дали е вярно?
Подбирайки очевидно внимателно думите си, Артър Кингфишър казва:
— Има основания да се смята, че е.
— Чух, че вие, като експерт, ще бъдете в журито, Артър, така ли е?
— За това ли всъщност ми се обаждате, Зигфрид?
Неприкрит, безрадостен смях от Берлин.
— Как можете да си помислите такова нещо, драги ми колега? Уверявам ви, че нашето желание да присъствате в Хайделберг, е съвършено искрено.