Пърс се обърна към него свирепо:
— Бомбички? Бомбички? Защо за Бога ги наричаш така?
Демпси отстъпи леко назад:
— Кротко де. Как да ги нарека тогава?
— Аз бих ги назовал… аз бих ги назовал… два купола от храма на нейното тяло — каза Пърс.
— Боже, ти наистина си поет! Виж сега, извини ме, но мисля да грабна още едно шери, докато има време — и Демпси си запробива път с рамене към най-близката сервитьорка, като остави Пърс сам.
Но не и самотен. Като по чудо, момичето се бе материализирало досами лакътя му.
— Здравейте, как се казвате? — попита тя, взирайки се в табелката му. — Не мога да разчитам тези мънички табелки без очила. — Гласът й беше силен, но мелодичен, с лек американски акцент и следа от нещо, което той не можеше да определи.
— Пърс (Persse) Макгаригъл — от Лимерик — каза той с готовност.
— Пърс (Perce)? Това галено от Пърсивал (Percival) ли е?
— Би могло да бъде — каза Пърс, — ако така ви харесва.
Момичето се засмя, откривайки съвършено равни и съвършено бели зъби.
— Какво искате да кажете ако ми харесва?
— Това е графичен вариант — Той го изговори буква по буква.
— О, като във „Финегън Уейк“! Баладата за Пърс О’Рейли.
— Точно така. Persse, Pearce, Pierce — няма да се изненадам, ако те всичките са производни от Percival. Пърсивал, per se3, както би казал Джойс — добави той и бе възнаграден с още една заслепяваща усмивка.
— А какво е Макгаригъл?
— Това е старо ирландско име и означава „син на най-храбрия“.
— Сигурно не е лесно да носите толкова задължаващо име.
— Старая се с всички сили — каза Пърс. — а вашето собствено име…? — Той наклони глава към великолепната й пазва, напълно разбирайки защо професор Суолоу едва не бе забил нос в нея, докато се опитваше да прочете табелката, забодена там; защото името не бе изпринтено с надебелени букви като на другите, а изписано с миниатюрен полуръкописен шрифт. „А. Л. Пабст“, скромно гласеше то. Липсваше означение от кой университет е.
— Анджелика — обади се тя.
— Анджелика! — Пърс като че ли издиша, а не просто произнесе сричките. — Това е прекрасно име!
— Пабст обаче леко разочарова, не мислите ли? Не е от същата класа като „сина на най-храбрия“.
— Това не е е ли немско име?
— Може би първоначално е било, но татко е холандец.
— Вие не приличате нито на германка, нито на холандка.
— Така ли? — тя се засмя. — На какво приличам тогава?
— На ирландка. Напомняте ми жените от Северозападна Ирландия, техните прабаби се изпоженили за моряци от Испанската армада, която се разбила на брега на Мунстер в голямата буря през 1588. Те имат точно такава външност.
— Каква романтична идея! Може и да е вярно. Нямам си понятие откъде идвам поначало.
— Как така?
— Аз съм осиновена.
— Какво стои зад „Л“?
— Много глупаво име. Не ме карайте да го казвам.
— Тогава защо го използвате като инициал?
— Ако използваш инициали в академичните среди, смятат те за мъж и те вземат на сериозно.
— Никой не може да ви сбърка с мъж, Анджелика — искрено каза Пърс.
— Имам предвид кореспонденцията. Или публикациите.
— Имате ли много публикации?
— Не, не много. Е, всъщност, нищо още, засега. Работя над докторската си степен. Вие не казахте ли, че преподавате в Лимерик? Голяма ли е катедрата ви?
— Не е много голяма — каза Пърс. — Всъщност, само трима сме. Това по принцип е земеделски колеж. Съвсем отскоро предлагаме хуманитарни дисциплини. Да не искате да кажете, че не знаете кои са истинските ви родители?
— Не, въобще не знам. Била съм намерена.
— И къде са ви намерили, ако въпросът ми не звучи неуместно?
— Наистина, малко интимен е, като се има предвид, че току-що сме се запознали — каза Анджелика. — Но нищо. Намерили са ме в тоалетната на самолет Стратокрузер KLM, летящ между Ню Йорк и Амстердам. Била съм на шест седмици. Никой не знае как съм се озовала там.
— Г-н Пабст ли ви е намерил?
— Не, татко бил служител в KLM по това време. Те с мама ме осиновили, защото си нямали собствени деца. Наистина ли имате само трима души преподаватели във вашата катедра?
— Да. Професор Макгриди — по староанглийски. Д-р Куинлън — средноанглийски. Аз съм по съвременен английски език.
— Какво? Всичко това? От Шекспир до…?
— Т. С. Елиът. Защитих магистърска степен върху влиянието на Шекспир върху Т. С. Елиът.
— Сигурно се преуморявате до смърт.
— Вижте, истината е, че нямаме много студенти. Малко хора знаят, че въобще съществуваме. Професор Макгриди е привърженик на малкия брой студенти… А вие, Анджелика, къде преподавате?
— Аз нямам подходяща работа в момента — Ангелика изгуби усмивката си и се заоглежда наоколо леко отнесено като че в търсене на назначение, така че Пърс изпусна най-важната дума в следващото й изречение.