Акира намира страницата, която е търсил, и оставя книгата, отворена на масата. Записва, без да гледа клавишите:
„Стр. 107, 3-ти ред отдолу: Егати, ама имам мерак за няколко педалчета довечера11. — Това значи ли, че Ърни чувства внезапно желание за хомосексуален акт? И ако да, защо споменава за това пред съпругата си?“
Морис Зап би трябвало вече да е на летище Хийтроу, но нещо възпрепятства излитането от Рамидж. Самолетът все още стои паркиран пред сградата на терминала.
— Какво правят тия там — навиват му ластика ли? — подхвърля саркастично Морис към седналия до него мъж.
Мъжът се вцепенява и пребледнява.
— Да не би нещо да не е наред? — казва той с акцент на американец от южните щати.
— Видимостта, сигурно. Изглежда май нещо е мъгливо нататък. От Юга ли сте?
— Мъгла? — казва стреснато мъжът и се навежда през Морис да погледне от прозореца. Очилата му са без рамки и с леко затъмнени стъкла.
В този момент четирите самолетни двигатели дават признаци на живот, като се изкашлят един след друг, точно като в стар филм за войната и витлата се завъртат във влажния утринен въздух. Самолетът стига до края на пистата, обръща и продължава да се движи, колелата му подскачат по пукнатините на бетона без видимо увеличение на скоростта. Морис почти нищо не вижда отвъд края на крилото. Мъжът с очилата е затворил очи и стиска седалката с побелели кокалчета. Морис никога не е виждал някой така изплашен. Самолетът отново обръща и продължава да се движи.
— Излетяхме ли вече? — пита мъжът, след като няколко минути са минали без промяна в ситуацията.
— Не, пилотът май се е изгубил в мъглата — казва Морис.
Мъжът припряно разкопчава колана си, като мърмори:
— Слизам от тоя шантав самолет. — Вика към кабината: — Спрете самолета, слизам!
Една стюардеса забързва по пътеката към него.
— Не бива да правите това, сър, моля ви, сър, седнете и затегнете колана си.
След протести и уговаряния мъжът сяда обратно на мястото си.
— Аз имам един от тези, специалните билети — обяснява той на Морис, — и реших да отида от Лондон до Страдфорд-на-Ейвън по въздух. Никога вече.
В този момент гласът на капитанът прозвучава от уредбата и разяснява, че е карал нагоре-надолу по пистата, за да се разпръсне мъглата с витла.
— Не ми се вярва — казва Морис.
Маневрата, обаче, е очевидно успешна. Получават разрешение за излитане. Самолетът спира за миг в края на пистата и звукът на двигателите достига най-високата си степен. Корпусът се разтриса и задрънчава. Зъбите на южняка тракат — дали от страх или от вибрацията, трудно е да се каже. После самолетът рязко потегля, набира скорост и изненадващо бързо се издига във въздуха. Скоро те са над слоя облаци и ярка слънчева светлина облива пътниците в салона. Очилата на южняка са от фоточувствително стъкло и се превръщат в два непрогледни черни диска, така че трудно може да се каже дали страхът му е намалял. Морис се пита дали да започне разговор с него, но от двигателите идва толкова силен шум, че решава да си спести усилието, пък и в тези непрозрачни очила има нещо призрачно, което не събужда желание за сприятеляване. Вместо това, Морис изважда вестника си и наостря уши в посока към приятния звук от количката за кафе, идваща по пътеката.
Морис Зап се топли на слънцето, чашата кафе вдига пара на подноса пред него, и чете в своя „Таймс“ за сблъсъци между полиция и демонстранти срещу Националния фронт в Саутхол, за земетресения в Югославия, боеве в Ливан, политически убийства в Турция, недостиг на месо в Полша, бомбени атентати в Белфаст и много други трагедии, бедствия и насилия на различни места по земното кълбо. Но тук горе, под слънцето, над облаците, всичко е спокойно, макар и не тихо. Самолетът не вози гладко и бързо като реактивните, но има повече място за краката, отколкото обикновено, и кафето е горещо и хубаво. Както го информира вестникът, има и много по-лоши места.
— Егати — изпъшква Роналд Фробишър, навеждайки се да прибере сутрешната поща от постелката до вратата, — това пък ако не е поредното писмо от оня мой японски преводач.
Часът е 8:35 в Гринуич — както се казва, по Гринуич — тук е нулевата точка, спрямо която се изчисляват всички часови пояси. Синият плик с писмо въздушна поща, което Роналд Фробишър върти между пръстите си не е, разбира се, онова, което Акира Саказаки напечата преди няколко минути, а друго, изпратено миналата седмица. Трето се намира в товарното отделение на един джъмбо-джет някъде над Персийския залив, на път за Лондон, а още едно минава през компютризираната техника на Централната поща в Токио, препуска по конвейерни ленти, завива наляво, завива надясно, потъва и изплува като кану, борещо се с бързеи.
11
Bugger me, but I feel like some faggots tonight — игра на думи: faggot означава и „хомосексуалист“, и „кюфте“ (б. пр.)