— Това трябва да е най-малко петото или шестото за последния месец — недоволства Роналд Фробишър на връщане към трапезарията.
— А? — казва жена му Ирма, без да вдига глава от вестник „Гардиън“.
— Оня приятел, дето превежда „Опитай по-настойчиво“ на японски. Досега сигурно съм отговорил на около двеста въпроса.
— Не знам защо си правиш труда — казва Ирма.
— Защото е интересно, право да ти кажа — казва Роналд Фробишър, като сяда на масата и разрязва писмото с нож.
— Едно извинение да си отлагаш работата — казва Ирма. — Недей да забравяш сценария на „Гранада“, за другия петък е.
Тя не сваля очи от страницата за жени в „Гардиън“. Разговорите с Роналд са достатъчно предсказуеми за нея, затова тя може да чете и да говори с него едновременно. Може дори да си налива кафе в същото време, което и прави в момента.
— Не, наистина, очарователно е. Слушай. „Стр. 86, 7-ми ред отгоре: И резерва на задната седалка12 — Това дали е резервната гума, която Енок държи на задната седалка в колата?“
Ирма се закисква, но не заради въпроса на Акира Саказаки, а от нещо на женската страница в „Гардиън“.
— Разбираш ли, проблемът е ясен — казва Роналд. — Това е съвсем естествена грешка. Искам да кажа, откъде накъде „резерва“ ще означава секс?
— Не знам — казва Ирма и отгръща нова страница. — Ти ми кажи, ти си писателят.
— „Стр. 93, 2 отдолу: Енок отиде за резерва.13 — Значи ли това, че Енок е отишъл да вземе резервна гума за колата си?“ Направо да ти дожалее за човека. Никога не е идвал в Англия, което още повече затруднява нещата.
— И защо ли му трябва? Не вярвам японец да се интересува от четиво за сексуалния живот по затънтените улици на Дъдли.
— Защото аз съм изтъкната фигура в следвоенната британска литература, затова. Ти изобщо не схващаш този факт, нали? Никога не си вярвала, че мога да бъда разглеждан като „литература“? Ти просто смяташ, че съм един драскач, който фабрикува телевизионни сценарии.
Ирма, свикнала с внезапните пристъпи на раздразнение на Роналд Фробишър, продължава безгрижно да чете. Фробишър дъвче ядосано препечена филия с мармалад и отваря друго писмо.
— Слушай това: „Уважаеми г-н Фробишър, през септември в град Хайделберг ще се проведе конференция на тема «Възприемане на литературния текст» и ние очакваме с трепетно нетърпение участието на няколко изявени съвременни писатели, какъвто сте и Вие самият.“ Разбра ли сега? Това може да е доста интересно, всъщност. Никога не съм бил в Хайделберг. От някакъв шваба, фон Турпиц.
— Не ходиш ли прекалено много на такива конференции?
— Това е професионален опит. Можеш да дойдеш и ти, ако желаеш.
— Не, благодаря. Предостатъчно се размотавах по църкви и музеи, докато ти предъвкваше старите теми с тамошните подлизурковци. Защо напоследък всичките ти почитатели са чужденци? Те не знаят ли, че с тия „сърдити млади хора“ отдавна вече е свършено?
— Нещата нямат нищо общо със „сърдитите млади хора“! — сърдито казва Роналд Фробишър. Той отваря ново писмо. — Искаш ли да дойдеш на събирането в Кралската академия за литература? Тази година ще бъде на кораб. От мене се очаква да раздавам едните награди.
— Не, благодаря. — Ирма отгръща още една страница от „Гардиън“.
Над главите им прелита реактивен самолет по въздушния си път към Хийтроу.
Мъглата над Хийтроу, по причина на която полет 072 на TWA от Чикаго е отклонен към Станстед, внезапно се е вдигнала, затова самолетът се връща обратно и приближава към Хийтроу от изток. Десет километра над главите на Роналд и Ирма Фробишър, Фулвия Моргана затваря книгата „Ленин и философията“ и я прибира, заедно с пантофките от ярешка кожа в своята обемиста оранжева чанта от велур, марка „Фенди“. Тя намества ходила в кремавите ботушки „Армани“ и вдига ципа, за да загърне на топло прасците си, внимавайки да не закачи чорапогащите си. Отправя високомерен поглед надолу към извиващата се Темза, катедралата „Сейнт Пол“, Лондонската кула и Тауър бридж. Тя съзира кубето на Британския музей, под което Маркс е изковавал концепциите, които трябваше да позволят на човека не само да разбере света, но и да го промени — диалектически материализъм, теорията за принадената стойност, диктатура на пролетариата. Но псевдо-готическата фантазия на сградите на Парламента, подпиращи високия Биг-Бен, напомня на носещата се по въздуха марксистка колко бавна е скоростта на промяната. Майката на парламентите е майка на репресиите. Следователно всички парламенти трябва да се забранят.