— О, виж, Хауърд, Биг Бен! — възкликва Телма Рингбаум и смушква съпруга си на задната редица на икономичната класа.
— Аз съм го виждал вече — казва той без настроение.
— След минута кацаме. Да не забравиш безмитния алкохол.
Хауърд опипва под седалката за найлоновата торбичка, в която има две бутилки шотландско уиски, купени на летището в О’Хеър и пропътували приблизително осем хиляди мили от мястото на дестилацията си, които сега са само на няколко стотин от мястото на своя произход. Приглушено тупване съобщава, че колесникът е спуснат. „Трайстар“ започва спускането си към Хийтроу.
Морис вече се е приземил на Хийтроу и нагъва шунка с яйца и препечен хляб, седнал на висок стол край бар-плота на ресторанта на терминал N 1 с книгата на Филип Суолоу „Хазлит и читателя-аматьор“, подпряна на захарницата. Яде лакомо, не защото бърза, а просто от лакомия. Има цели два часа чакане до тръгването на полета му за Милано. Като облизва маслото от пръстите си, отваря книгата, която, както се и очаква, започва с епиграф от Уилям Хазлит:
„Аз съм само в позицията на защитник. Няма да направя позитивистични заключения, нито ще изляза с нещо ново, а просто ще се опитам да защитя усещането за здрав разум срещу рафинираните фалшиви философии.“
Морис въздъхва, поклаща глава и си намазва още една филия.
В Куктаун, Куинсланд, Родни Уейнрайт дъвче вечерята си предпазливо — отчасти защото има разклатен кътник, а пържолите са препечени, отчасти защото няма апетит.
— Исусе Христе, егати жегата — измърморва той, избърсвайки челото си със салфетка.
— Род, внимавай с езика — упреква го Бев, като поглежда двете им деца, Кевин, петнадесетгодишен и Синди, на дванадесет, които с мазни пръсти увлечено глозгат кокали от пържоли. Докладът на Родни Уейнрайт върху бъдещето на критиката не е напреднал особено през последните три-четири часа. Той написа два листа, после ги накъса. Аргументацията му е блокирала на: „Въпросът е, следователно, как критиката може да…“. Сенките на тучната морава са дълги. Грохотът на вълните се носи през отворения прозорец. На плажа, точно в този момент, Сандра Дикс, сменила мокрия бански с избелели отрязани дънки и прилепнала тениска, обръща прясно уловена риба върху нажежена скара.
В Хеликън, Ню Хемпшир, Дезире Зап спи, дишайки дълбоко, и сънува как лети, пикира и се рее по нощница в ясното синьо небе над многочислени борове.
При събуждането си — за втори път тази сутрин — Филип Суолоу посяга към гениталиите си и бързо ги докосва. Това е жест на самоуверяване, изпълняван от него всяка сутрин от петгодишна възраст, когато майка му беше му казала, че ако не спре да си играе с пишлето, то ще се откъсне. Той се протяга под чаршафите. Там, където беше Хилари, е останала изстиваща вдлъбнатина в матрака. Поглежда будилника на нощното шкафче, разтрива очи, отваря ги, богохулства и скача от леглото. Слизайки забързано по стъпалата, се разминава със сина си Матю, тръгнал нагоре.
— Здрасти, татко наш — казва Матю, който напоследък кой знае защо е решил, че е много смешно да се прави на младеж от работническата класа на Северна Англия.
— Ти не трябваше ли да си на училище? — студено пита Филип.
— Проблем в мината — казва Матю. — Индустриална акция на учителите.
— Срамота — казва Филип през рамо. — Университетските преподаватели никога не стачкуват.
— Щото няма кой да забележи — провиква се отгоре Матю.
Артър Кингфишър спи, плътно опрян в добре оформените гръб и ханш на Сонг-ми Ли, която, преди да си легнат, му приготви лула с опиум. Затова сънищата му сега са психеделични: пустини от пурпурен пясък с дюни, които се движат като нефтено море, гора от дървета с малки златни пръстчета вместо листа, които милват пътника щом се пресегне да ги свали, огромна пирамида с мъничък стъклен асансьор, който се изкачва по едната стена, а се спуска по другата, параклис на дъното на езеро, а на олтара, където би трябвало да е разпятието, черна ръка, отрязана от китката, с дълги, стесняващи се към върха пръсти.
Зигфрид фон Тупиц сега е с черни ръкавици на двете си ръце. Те стискат волана на черното му BMW купе 625CSi, с двигател 3453 кубика, устройство за впръскване на горивото „Бош L-джетроник“, пет скорости и автоматично превключване. Той кара колата с постоянните 180 км/час по платното за бързо шофиране на аутобана между Берлин и Хановер, принуждавайки по-бавните превозни средства да му правят път не чрез светване на предните фарове (което е забранено от правилника), а чрез мълниеносно придвижване и заставане плътно зад тях; шофьорите поглеждат в огледалото за обратно виждане, което до преди миг е било чисто, ако не се смята малката черна точица на хоризонта, и откриват, за свой ужас и смайване, че то изцяло е запълнено от черния капак на беемве с тъмнеещо предно стъкло, а зад него — под ниско подстригана безцветна коса, плува бледото лице на Зигфрид фон Тупиц — и тогава бързо, доколкото нервният шок им позволява, свиват встрани и оставят беемвето да мине.