В старомодната кухня на апартамента си с висок таван на бул. „Юйсман“, Мишел Тардю ръчно мели кафе на зърна (тъй като не понася острия звук на „Мулинекс“-а) и лениво се пита защо ли Зигфрид фон Тупиц ще иска така спешно да разговаря с Жак Текстел, че да му звъни в 7:30 сутринта. Мишел Тардю лично познава Текстел, швейцарски антрополог, а понастоящем важна персона някъде в ЮНЕСКО. Време е, мисли си Мишел, те двамата с Текстел да вечерят заедно.
Като свършва с меленето, чува външната врата на апартамента да се хлопва. Албер, очарователен в тъмно-син вълнен блузон и прилепнали бели джинси „Левис“, които Мишел му донесе от Щатите при последното си посещение, влиза и тръсва на масата, с недвусмислено намусено изражение, хартиен плик с кроасани и кифлички и вестник „Le Matin“. Албер мрази да изпълнява поръчки рано сутрин и често се оплаква от това. И сега се оплаква. Мишел го убеждава да погледне на тази досадна работа в светлината на модерната теория за повествованието:
— Това е приключение, cheri, история с тръгване и завръщане: рискуваш да тръгнеш, за да се върнеш, натоварен със съкровища. Ти си герой.
Отговорът на Албер е кратък и обиден. Мишел се засмива добродушно и налива вряща вода в кафе машината. Той не възнамерява да освободи Албер от сутрешното му задължение — трябва да му се напомня кой плаща кроасаните и кафето, да не говорим за дрехите и обувките, и прическите, и грамофонните плочи, и уроците по пързаляне на лед.
В Анкара, Акбил Борак най-сетне е пристигнал в двора на университета, около деветдесет минути след тръгване от дома, тридесет от които е прекарал на опашка за бензин. Към университета се стичат тълпи от студенти, вървящи — без да правят разлика — по улицата и по тротоарите. Като натиска клаксона на равни интервали, Акбил си пробива път през този човешки поток, който се раздвоява пред ситроена му и се събира отново отзад. Той вижда свободно място на тротоара, изкачва бордюра и паркира. Потокът пешеходци секва и се разпилява за момент, после отново се завихря около спрялото превозно средство. Акбил заключва колата си и енергично пресича централния площад. Две политически противопоставящи се групи студенти, едните от левицата, другите — от десницата, разпалено спорят. Гласовете се издигат, почва блъскане и нанасяне на удари, някой пада на земята, а едно момиче изпищява. Внезапно дотичват двама обути с тежки кубинки въоръжени войника и, с огнестрелно оръжие, насочено към нарушителите на спокойствието, им извикват да се разпръснат, което те правят, някои от тях на заден ход с ръце във въздуха в омилостивяващ жест на предаващи се. В Хъл не беше така, спомня си Акбил, докато стои прикрит зад масивна чугунена статуя, изобразяваща Кемал Ататюрк, подканващ младите хора на Турция да вземат своя дял от облагите на образованието.
Акира Саказаки е написал последния си — засега — въпрос към Роналд Фробишър (много труден, за литературния и метафоричен смисъл на crumpet14 и връзката му с pikelet15), вече го е адресирал, залепил, сложил пощенска марка, готово за изпращане утре, пъхва полуфабрикат в микровълновата печка и — докато го чака да се опече — чете пристигналото с въздушна поща литературно приложение на „Таймс“ и слуша концерт за цигулка от Менделсон в стерео-слушалките си.
Биг Бен удря един часа. Други часовници, в други краища на света, удрят десет, единадесет, четири, седем, два.
Морис Зап се уригва, Родни Уейнрайт въздъхва, Дезире Зап изхърква, Фулвия Моргана се прозява — бързо, учудващо широко, като котка — и възвръща обичайната си самоувереност. Артър Кингфишър отронва немски думи насън. Зигфрид фон Турпиц, хванат в задръстване на аутобана, нетърпеливо барабани по волана с пръсти. Хауърд Рингбаум дъвче дъвка, за да облекчи налягането върху ушните си тъпанчета, а Телма Рингбаум се мъчи да натика подутите си стъпала в обувките. Мишел Тардю сяда на бюрото си и подхваща работа върху сложно уравнение, алгебричен израз на сюжета във „Война и мир“. Ръдиърд Паркинсън си сипва индийско оризено ястие от котлон върху кухненски шкаф в трапезарията на преподавателите и заема мястото си на масата сред тишина, прекъсвана само от шумолене на вестници и потракване на съдове и прибори. Акбил Борак отпива черен чай от стъклена чаша в малък кабинет, който дели с още шест колеги, и потъва в концентрирано четене на „Духа на епохата“. Акира Саказаки къса фолиото на вечерята си и настройва радиото на BBC — World Service. Роналд Фробишър търси „spare“ в Оксфордския речник на английския език. Филип Суолоу ходи насам-натам из кухнята на къщата си в Рамидж, като избягва погледа на жена си. А Джой Симпсън, която Филип смята за мъртва, но всъщност е жива някъде по това въртящо се кълбо, е застанала на отворен прозорец вдишва дълбоко, засенчва очите си с ръка, и се смее.