— Здравейте — каза той, когато редът му за обслужване дойде, — срещали ли сме се някъде?
— Не, господине — каза Черил. — Просто се загледах в шапката ви. Харесва ми.
Тя взе билета му и прочете името върху него: „Зап, М., Проф.“
Професор Зап свали ловджийската си шапка и я показа отблизо.
— Купих я точно тук, на летището, само преди няколко дни — каза той. — Предполагам, няма да ми трябва в Италия. — После доволното му изражение се смени с тревожно: — По дяволите, обещах да я дам на младия Макгаригъл, преди да си замина — той удари шапката в бедрото си, с което потвърди липсата на твърдост в този си крайник. — Мога ли да изпратя колет оттук?
— Нашата поща е в ремонт, но има една на Терминал N 2 — каза Черил. Вероятно ще желаете място за пушач, професор Зап? До прозореца или до пътеката?
— Няма значение. Въпросът е с какво да опаковам тази шапка?
— Оставете я при мен, аз ще я изпратя.
— Наистина ли? Много мило от ваша страна, Черил.
— Просто част от обслужването, професор Зап — усмихна се тя.
Той беше от малкото пасажери, които забелязваха името й върху табелката, закачена на униформата, и като го видеха, го използваха.
— Само напишете името и адреса на своя приятел върху този етикет и аз ще се погрижа, като ми свърши дежурството.
Докато той изпълняваше тази задача, тя прегледа плана на местата, поставен пред нея, а след това вдигна поглед към компютърния екран с имената на вече обслужените пасажери. Преди около четвърт час оттук беше минала една изключително елегантна италианска дама — също професор, на подходяща възраст, по-млада, но не прекалено, която говореше много добре английски, ако не се счита лекият дефект в придихателните й съгласни. А, ето я: МОРГАНА Ф., ПРОФ. Тя бе доста придирчива, поиска място до прозорец, за пушачи, колкото се може по-напред, и то от лявата страна на самолета. Черил нямаше нищо против: уважаваше хората, които знаят какво искат, стига само да не създават излишни усложнения в случай, че не могат да го получат. Професор Моргана изглеждаше така, сякаш би създала безкрайно много усложнения, но не възникна необходимост. Черил успя да я настани точно както желаеше, в 10-та редица, до прозореца, на място А. Сега тя отстрани стикера от място 10 Б на плана пред нея, и го залепи върху бордовата карта на професор Зап. Той й даде шапката си, с етикета и две банкноти от един паунд, подпъхнати отстрани на вдигнатата периферия.
— Изпращането едва ли ще струва толкова много — каза тя, като прочете етикета: „П Макгаригъл, Катедра по английски език, Университетски колеж, ЛИМЕРИК, Ирландия.“
— Е, ако ви остане ресто, почерпете се.
Докато разговаряха, те чуха малка, приглушена експлозия — звук, безпогрешно различим, от бутилка безмитен алкохол, която пада върху мозаечния под на салона и се разбива на парчета в найлоновия си плик; а също и вик: „По дяволите“, и после едва-чуто плахо „О, Хауърд!“ На няколко метра оттук, мъж и жена се гледаха обвиняващо над претоварена количка, от която очевидно бе паднал найлоновият плик. Професор Зап, който бе извърнал глава, за да определи произхода на фаталния звук, се обърна пак с лице към Черил, и вдигна яката на шлифера си, снишавайки се леко.
— Гледайте да не привлечете вниманието на онзи мъж — прошепна той.
— Защо? Кой е той?
— Казва се Хауърд Рингбаум и е известен финк16. Освен това, макар че той още не знае, аз отхвърлих доклада му за конференцията, която организирам.
— Какво значи финк?
— Финк значи най-общо казано гаден, досаден тип, такъв като Хауърд Рингбаум.
— Кое му е толкова лошото? Не изглежда такъв.
— Той е много самомнителен. Много е гаден. Много е стиснат. Например, когато Телма Рингбаум каже, че е време да поканят хора на гости, Хауърд не изпраща покани, а се обажда и пита дали, ако случайно организира парти, ще дойдете.
— Онова трябва да е жена му с него — каза Черил.
— Да, това е Телма. Тя е сляпа за недостатъците на мъжа си — каза професор Зап, — всички се чудят как го търпи.
През рамото на професора Черил наблюдаваше как Хауърд Рингбаум внимателно вдига найлоновата торбичка за дръжките, а дъното й се издува застрашително от тежестта на разлетия алкохол.