— Филип Суолоу. Познавам го. Преди няколко години дойде в Падуа и изнесе лекция.
— Точно така. Снощи тъкмо ми разказваше за ходенето си в Италия. Било е наситено със събития.
— Нима?
— Да, на връщане самолетът му се подпалил, наложило се да завие обратно и да извърши аварийно кацане. Но всичко минало добре.
— Трябва да ви кажа, че лекцията му съвсем не беше „наситена със събития“. Даже беше много скучна.
— Това не ме учудва. Хубав човек е, този Филип, но трудно може да накара пулсът ви да се ускори от интелектуална възбуда.
— Какво представлява книгата?
— Ами, чуйте това, то ще ви даде представа.
Морис прочете на глас един пасаж, който си беше отбелязал в книгата на Филип:
„Той е най-големият учен, който знае най-много за това, което е най-отдалечено от обикновения живот и реалното наблюдение, което е от най-малка практическа полза и най-малко подлежи на доказателство чрез експеримент, и което, преминавайки през най-голям брой междинни стадии, е най-пълно с несигурност, трудности и противоречия.“
— Много интересно — каза Фулвия Моргана, — това Филип Суолоу ли е?
— Не, това е Хазлит.
— Изненадвате ме, звучи много модерно. „Несигурности, трудности и противоречия“. Хазлит очевидно е бил изпреварил времето си. Това е забележително атакуване на буржоазния емпиризъм.
— Мисля, че е казано иронично — каза Морис внимателно. — Взето е от едно есе, наречено „Невежеството на учения“.
Фулвия Моргана направи разочарована физиономия.
— О, англичаните и техните иронии! Никога не можеш да ги разбереш.
Пристигането на количката с напитки в този момент беше щастливо избавление от темата. Морис поиска шотландско уиски с лед, а Фулвия коктейл „Блъди Мери“. Техният разговор се върна върху темата за чикагската конференция.
— Всички говореха за онова място към ЮНЕСКО — каза Фулвия. — Не открито, разбира се.
— Каква е тази длъжност? — внезапно безпокойство блъсна Морис като удар с нож в гърба и пресече чувството за вътрешна топлина, предизвикано от уискито и приятното обстоятелство, при което така неочаквано се беше запознал с великолепната си колежка. — Не съм чувал нищо за място в ЮНЕСКО.
— Не се безпокойте, още не е обявено — каза Фулвия с усмивка. Морис се засмя с леко пренебрежение, но дори в собствените му уши смехът прозвуча фалшиво. — Очаква се да бъде представителна длъжност за експерт по литературна критика, отпусната от ЮНЕСКО. Това всъщност е само слух. Мисля, че Артър Кингфишър го е пуснал. Казват, че той ще бъде председател на журито.
— И какво още — каза Морис с привидно безразличие — казват за тази длъжност?
Не му беше необходимо да чуе отговора й, за да разбере, че това най-после беше наградата, достойна за неговата амбиция. Представителна длъжност към ЮНЕСКО! Това ще носи най-високия доход в професията. Фулвия потвърди неговата интуиция:
— Говори се за 100 000 долара годишно. Освободени от данъци, разбира се, както всички заплати в ЮНЕСКО. Задължения? Практически несъществуващи. Длъжността няма да бъде свързана с никоя конкретна институция, за да се избегне фаворизиране на някоя страна. Това е чисто концептуална длъжност (с изключение на заплатата), която ще бъде заета, щом се яви подходящ кандидат. Той ще има кабинет и секретарски персонал в главния офис на ЮНЕСКО в Париж, ще посещава конференции, ще приема световноизвестни учени, но изцяло по свое собствено усмотрение. Няма да преподава на студенти, няма да проверява студентски работи и няма да председателства комисии. Ще му бъде плащано единствено, за да мисли — да мисли и, ако му дойде вдъхновението, да пише. Цяла стая секретарки на Плас Фонтеноа ще чакат търпеливо пред компютрите си, готови за написване, копиране, редактиране, скрепване и разпращане до всяка точка на света на неговите последни размишления върху онтологията на литературния текст, терапевтичната стойност на поезията, същността на метафората или връзката между литературните изследвания в синхрония и диахрония.
Морис Зап усети виене на свят при мисълта не само за богатството и привилегиите, които ще донесе тази длъжност на човека, който я заеме, но също и за завистта, която би се надигнала в гърдите на онези, които не успеят да я заемат.
— Той пожизнено ли ще бъде назначен или за определен срок? — попита Морис.
— Мисля, че ще я назначат за три години, като я изтеглят от нейния университет.
— Нея? — повтори Морис разтревожен. Да не би кандидатурите на Юлия Кръстева или Кристин Брук-Роуз вече да са издигнати? — Защо говорите за „нея“?
— А вие защо говорите за „него“?
Морис се успокои и вдигна ръце с жест на човек, който се предава: