— Touche! Някой, който е бил женен за една от най-популярните писателки-феминистки, не би трябвало да попада в този капан.
— О, така ли?
— Да, пише под името Дезире Бърд.
— О, да! „Giorni difficili“. Чела съм го — тя погледна с нов интерес към Морис. — Този роман автобиографичен ли е?
— Отчасти — каза Морис. — А тази длъжност към ЮНЕСКО — вас самата изкушава ли ви?
— Не — каза Фулвия подчертано.
Морис не й повярва.
В момента, когато Морис Зап и Фулвия Моргана се заеха с лекия обяд, сервиран на 10 000 метра над Североизточна Франция, Пърс Макгаригъл пристигна на Хийтроу с метрото. След заминаването на Анджелика, нищо вече не го задържаше в Рамидж, затова той пропусна деловото заседание, което представляваше последното мероприятие на конференцията и взе влака за Лондон. Надяваше се да успее да купи евтин стендбай-билет за полета до Шанън този следобед, тъй като субсидията му за конференцията беше изчислена на базата на пътуване с влак или по море и не покриваше разноските дори за нормална икономична класа в самолет. На гишето на „Аер Лингус“ в Терминал N 2 записаха името му и го помолиха да дойде пак в 2:30. Докато се колебаеше какво да прави в промеждутъка от няколко часа, салонът бе временно блокиран от над сто мюсюлмани-поклонници, с етикети „Сарасин Турс“ върху багажа си, тръгнали да видят Мека, които се проснаха на пода за молитва. Двама чистачи, облегнали се на метлите си недалеч от Пърс, наблюдаваха този спектакъл с неприязън.
— Гадни пакистанци — каза единият. — Щом трябва да се молят, що не вървят да го правят в параклиса?
— Не става — каза другият, който изглежда не бе толкова ограничен. — Трябва им джамия, не ти ли е ясно?
— Да, бе! — каза първият саркастично. — Само това ни липсва на Хийтроу, шибана джамия.
— Не казвам, че трябва да имаме такава — каза търпеливо вторият. — Просто казвам, че християнски параклис не им върши работа. За тях ние сме „не-вер-ни-ци“. — Той видимо изпита огромно задоволство от произнасянето на тази дума.
— Ти сигурно мислиш, че тука трябва да има и синагога, и индийски храм, и тотемен кол, че да играят около него индианците? К’во правят тия тука? Да вървят на терминал три, като ще ходят на тъпата си Мека.
— Извинете, счу ли ми се, че тук има параклис? — прекъсна ги Пърс.
— Ами, аз знам, че има един — каза възмущаващият се, — близо до „Загубени вещи“. Нали там беше, бе Фред?
— Тц, до Контролната кула е — каза Фред. — Вървете през подлеза към Терминал три, после гледайте знаците за автобусната спирка. От края на автобусната спирка малко наляво, после надясно. Ще го намерите, няма начин да не го намерите.
Пърс обаче не го намери, и то не веднъж. Той се замота из стълби нагоре и надолу, ескалатори, движещи се пътеки, тунели, мостове. Както и центъра на Рамидж, Хийтроу не насърчаваше прякото, хоризонталното движение. Пешеходците трябваше да вървят по най-заобиколни, измамни лабиринтообразни пътища. Веднъж видя табела „Към параклис «Сейнт Джордж»“ и старателно тръгна в указаната посока, но стигна до обществена пералня. Попита няколко служители за пътя, но получи объркващи и противоречиви съвети. Изкушаваше се да се откаже от търсенето, защото ходилата го боляха, и куфарчето му натежаваше все повече в ръката му, но продължи да упорства. Гледката на молещите се мюсюлмански поклонници му беше напомнила в какво окаяно състояние е собствената му душа и, макар да не очакваше да намери католически свещеник в параклиса, за да му се изповяда, усещаше напираща необходимост да извърши акт на разкаяние в някое свято място, преди да повери живота си на въздушното пътуване.
Когато се озова на Терминал N 2 за трети път, бе почти отчаян, но съзирайки млада жена в униформа на наземния персонал на Британските авиолинии, която се приближаваше към него, той я заговори, като си обеща, че вече е за последен път.
— Параклиса „Сейнт Джордж“? Той е близо до Контролната кула — каза тя.
— Всички ми казват така, но от половин час търся къде ли не и не знам защо изобщо не го намирам.
— Аз мога да ви го покажа, ако желаете — ведро каза младата жена. Малка пластмасова табелка на ревера й я идентифицираше като „Черил Самърби“.
— Много мило от ваша страна — каза Пърс. — Ако сте напълно сигурна, че няма да попреча на работата ви.
— Аз съм в обедна почивка — каза Черил, чиято походка бе много интересна, тя вдигаше високо коленете си и стъпваше изящно и отмерено, като цирково пони. Създаваше впечатление за енергично движение, без фактически да изминава много, но от вървежа й дългата до раменете й руса коса и други части от анатомията й се полюшваха по много приятен начин. Беше съвсем лекичко кривогледа, което придаваше на очите й сияещ, ненасочен вид; беше дори по-привлекателна с този дефект, отколкото ако го нямаше. Носеше пазарска чанта от ярка импрегнирана тъкан, от горната част на която се подаваше романтично романче, озаглавено „Любовна сцена“ и ловджийска шапка от жълтеникаво-кафяв туид на едри червени карета, която се стори позната на Пърс.