— Тази шапка не е моя — обясни Черил, когато я запита. — Един пасажер ми я остави сутринта да я изпратя на негов приятел.
— Не се ли казваше случайно професор Зап?
Черил спря насред стъпка, с единия крак вдигнат.
— Откъде знаете? — каза тя учудено.
— Той е мой приятел. На кого трябваше да я изпратите?
— На Пърс Макгаригъл, Лимерик.
— В такъв случай мога да ви спестя усилието — каза Пърс. — Защото аз съм същият.
Той извади от джоба на сакото си бялата кръгла картонена табелка от конференцията в Рамидж и я даде на Черил за оглед.
— Виж ти — каза тя. — Това се казва съвпадение. — Тя извади шапката от чантата си, като я държеше за периферията и я постави с церемониален жест на главата му. — Идеално ви стои — засмя се тя. — Пъхна етикета, адресиран от ръката на Морис Зап в горния джоб на Пърс и на него му се стори, че кой знае защо, тя опипа за миг гръдния му мускул както пилчар щипва пиле. Тя извади два паунда. — Вашият американски приятел, професорът, ми каза да се почерпя от рестото. Сега можем и двамата да се почерпим.
Пърс се колебаеше.
— С удоволствие бих дошъл, Черил — каза той, — но аз трябва да намеря този параклис.
Това бе само една от причините да не тръгне с нея. Чувството за вярност към Анджелика, въпреки че му бе изиграла номер предната нощ, също го възпираше да приеме поканата на Черил.
— О, да — каза Черил, — съвсем забравих за параклиса. — Тя го съпроводи още четиридесет-петдесет метра, после посочи към голямо дървено разпятие недалеч от тях.
— Ето го там.
— Много благодаря — каза той и проследи с възхитен поглед отминаващото момиче.
С изключение на семплия дървен кръст, параклисът отвън напомняше по-скоро противобомбено убежище, отколкото място за молитви. Зад една ниска червеникаво-кафява тухлена стена всичко, което се виждаше, бе куполообразен покрив от същия материал и вход със стъпала, водещи под земята. В дъното на стъпалата имаше малък вестибюл, масичка с изложена религиозна литература и служебен вход. На стената имаше малка дъска за обяви, покрита със зелено сукно, върху което посетителите забождаха разнообразни молби и петиции, написани на парчета хартия: „Нека синът ни пътува без премеждия и се завърне скоро у дома“, „Бог да пази Руската православна църква“, „Господи, погледни благосклонно на слугите си Марк и Мариана, които отиват да сеят семената ти на полето на мисионерството“, „Господи, моля те да намеря багажа си (загубен в Найроби)“. Параклисът беше издълбан в земята под формата на ветрило, с олтар в най-тясната точка, а ниският таван, обсипан с вградени крушки, се извиваше, докато се срещне с пода; така че като седнеше на една от първите пейки, човек сякаш бе седнал в предната пасажерска част на голям реактивен самолет; и никак нямаше да се изненада, ако видеше надписа „Не пушете! Затегнете коланите!“ да светне над олтара, а по пътеката да се зададе стюардеса, вместо обичайната разпоредителка.
Встрани имаше малък допълнителен олтар, където, за изненада и удоволствие на Пърс, край нишата в стената, мъждукаше лампа, като знак, че Благословеното тайнство е спазено. Тук той каза проста, но искрена молитва за откриването на Анджелика и за възстановяване чистотата на собственото му сърце (защото той си обясняваше бягството й като наказание за неговата лъст). Успокоен и ободрен, се изправи на крака. Мина му през ума, че би могъл да остави своя молба на дъската за обяви. Написа на лист, откъснат от тефтерчето си: „Мили Боже, позволи ми да намеря Анджелика“, като изписа името й на отделен ред, с онзи непрекъснат лъкатушещ шрифт, който бе използвал, когато го издълба в снега в Рамидж. Ако такава е волята на Бог, тя може да мине оттук, да разпознае написаното от неговата ръка, да се разкае и да му се обади.
Пърс не можа да се приближи незабавно до дъската за обяви с петицията си, защото една млада жена беше застанала пред нея и тъкмо забождаше своята върху зеленото сукно. Дори с гръб към него, тя представляваше крайно неподходяща фигура в тази обстановка: смолисточерна коса, накъдрена и сложно фризирана, къса бяла изкуствена шубка, впити панталони от червено рипсено кадифе и златни сандали на високи токчета. След като закрепи молбата си на дъската, тя постоя неподвижно пред нея за момент, после извади от чантичката си копринен шал, украсен с рулетки и зарове, който метна на главата си. Като се обърна и мина край него на високите си токчета, запътена към вътрешността на параклиса, Пърс зърна бледо лице, което смътно му се стори, че е виждал и преди, може би по време на лутанията му из Хийтроу тази сутрин. Забоде молбата си на дъската и не можа да устои да не погледне правоъгълната розова картичка, която беше видял момичето да слага.