„Моля те, Боже, майка и татко да не умират от мъка по мен и да не разберат какво правя тук, нито работниците на фермата или другите момичета в хотела, моля те, Боже.“
Пърс изтегли картичката от дъската за обяви с нокътя на палеца си, обърна я и прочете напечатаното на задната страна:
GIRLS UNLIMITED — Международна компания
Домашни помощнички. Компаньонки. Масажистки. Танцьорки
Офис: Soho Sq.,
LONDON, W.I. Teclass="underline" 012 4268; Телеграми: CLIMAX London
Пърс постави картичката на мястото, където я беше намерил, и влезе отново в параклиса. Момичето беше коленичило в последния ред с наведено лице и спуснати клепки, натежали от грим. Пърс седна на отсрещната пейка от страната на централната пътека и се загледа в профила й. След няколко минути то се прекръсти, изправи се и стъпи на пътеката. Пърс я последва и се обърна към нея:
— Бернадет Макгаригъл?
Успя да я улови миг, преди да припадне.
Докато Морис Зап и Фулвия Моргана летяха над Алпите, извършвайки дисекция върху последния труд на Роланд Бардс и наслаждавайки се на втора чаша кафе, общинските служители в Милано излизаха на стачка без предупреждение в подкрепа на двама уволнени чиновника от данъчния отдел, обвинени в корупция (според горните етажи на администрацията те били освобождавали роднини от данък сгради, според долните — били принесени в жертва, защото не освобождавали шефовете си от данък сгради). Самолетът „Трайдънт“ на Британските авиолинии се приземи, следователно, насред граждански хаос. Повечето от персонала на летището отказваха да работят и пасажерите трябваше да освобождават багажа от купчината под търбуха на самолета, и после да го носят сами през пистата до сградата на терминала. Опашките пред митницата и „Проверка на билети и багаж“ бяха дълги и неуправляеми.
— Как ще пътувате до Беладжо? — попита Фулвия Моргана, докато стояха на опашка.
— От вилата казаха, че ще изпратят кола да ме посрещне. Далече ли е дотам?
— Не много. Трябва да ни посетите в Милано по време на вашия престой.
— Би било много хубаво, Фулвия. Съпругът ви също ли е учен?
— Да, той е професор по италианска ренесансова литература в Рим.
Морис се замисли за миг-два.
— Той работи в Рим. Вие работите в Падуа. А пък живеете в Милано?
— Комуникациите са добри. Можете да летите няколко пъти на ден между Милано и Рим, а до Падуа има autostrada. Освен това, Милано е истинската столица на Италия. Рим е заспал, мързелив, провинциален.
— А Падуа?
Фулвия Моргана го погледна така, сякаш очакваше ирония.
— Никой не живее в Падуа — просто каза тя.
Те минаха през митницата с изненадваща скорост. Нещо в елегантния, властен вид на Фулвия или може би в нейния кадифен голф-панталон, привлякоха като магнит един служител и те скоро бяха свободни от потната, притискаща, нетърпелива тълпа. От другата страна на паспортния контрол, обаче, имаше друга потна, притискаща, нетърпелива тълпа — от посрещачи. Някои държаха вдигнати табелки с напечатани имена, но нито едно от тях не беше на Зап.
— Нека не ви задържам, Фулвия — каза Морис, с нещастно изражение. — Ако никой не се появи, ще взема автобус.
— Автобусите стачкуват — каза Фулвия. — Имате ли телефон на вилата? — Морис й даде писмото-потвърждение, че ще бъде посрещнат. — Но тук пише, че пристигате миналата събота, на Малпенса, другото летище — забеляза тя.
— Да наистина, но аз промених плановете си, за да присъствам в Рамидж. Писах им за това.
— Може да не са получили писмото ви — каза тя. — Пощенските услуги са нашият национален позор. Ако имам наистина спешно писмо за Щатите, отивам с колата до Швейцария да го изпратя оттам. Пазете багажа.
Тя беше мернала празна телефонна кабина и се спусна към нея, грабвайки приза под носа на вбесен бизнесмен. Един момент по-късно се върна, за да потвърди догадките си.
— Както и мислех, не са получили писмото ви.
— По дяволите — каза Морис. — Какво да правя?
— Всичко е уредено — каза Фулвия. — Ще прекарате нощта у нас, а утре от вилата ще изпратят кола до нашата къща.
— Това е много мило от ваша страна — каза Морис.
— Изчакайте пред вратите с багажа — каза Фулвия. — Аз ще докарам колата.