Морис застана на пост край багажа им, греейки се на топлото пролетно слънце и хвърляйки погледи на познавач към най-интересните автомобили, които спираха пред летището да приберат или оставят пасажери. Бронзово масерати купе, каквото досега той беше виждал само в списания, на цена над 50 000 долара, привлече погледа му, но му трябваше известно време да осъзнае, че Фулвия беше седнала на волана му зад затъмненото предно стъкло и маха нетърпеливо към него да се качва. Като минаваха през портата на летището, тя размаха вдигнат юмрук към стачния пост, и когато онези се засмяха широко и отговориха със същия жест, Морис разбра, че това е знак на солидарност с работническата кауза.
— Има нещо, което искам да те попитам, Фулвия — каза Морис Зап, докато отпиваше от уискито с лед, налято от кристална гарафа, донесена върху сребърен поднос от прислужница в черна униформа с бяла престилка тук, в салона за гости на първия етаж на великолепната къща от 18-ти век, недалеч от вила Наполеоне, до която бяха стигнали след толкова ужасяващо бързо каране, че улиците и булевардите на Милано се бяха изнизали като бледа сива мъгла в паметта му. — Може да звучи наивно, дори невъзпитано, но не мога да го потискам повече.
Фулвия повдигна учудено вежди над великолепния си нос. И двамата бяха си отпочинали, взели душ и преоблекли, тя — в дълга, свободно вееща се роба от фин бял памук, което подчертаваше вида й на римска императрица. Седяха един срещу друг, потънали дълбоко в меки, поддаващи, покрити с животински кожи, фотьойли, на персийски килим, застлан върху полиран дървен под с меден цвят. Морис огледа просторната стая, в която немного на брой, но подбрани антични мебели, бяха умело съчетани с най-изискан модерен италиански дизайн, и по чиито кремаво-бели стени висяха, той се бе уверил с оглед отблизо, оригинални картини от Шагал, Марк Ротко и Франсис Бейкън.
— Просто искам да разбера — каза Морис Зап, — как успявате да съгласувате живота си на милионери с марксизма.
Фулвия, която пушеше цигара в наргиле от слонова кост, махна пренебрежително във въздуха.
— Типичен американски въпрос, ако мога така да кажа, Морис. Разбира се, аз признавам противоречията в нашия начин на живот, но това са самите противоречиви характеристики от последната фаза на капитализма, които в крайна сметка ще го срутят. Ако се отречем от мъничкия си дял привилегии — тук Фулвия протегна ръце с жест на скромен собственик, сякаш искаше да поясни, че тя и съпругът й се наслаждават на жизнен стандарт само с един-два пункта по-висок от този, да речем, на пуерториканско семейство, издържащо се от социални помощи и живеещо в квартал за бездомници — не бихме ускорили нито с минута осъществяването на този процес, който си има свой неумолим ритъм и движещи сили, и се определя от натиска на масовите движения, а не от жалките опити на отделната личност. Тъй като, от гледна точка на диалектическия материализъм за историческия процес няма разлика дали Ернесто и аз, като единици, сме богати или бедни, ние теоретично можем да бъдем богати, а и това е роля, която ние умеем да изпълняваме с достойнство. Докато да бъдеш беден с достойнство, беден като италианските селяни, това е нещо, което не се научава лесно, то се предава поколения наред, то е в кръвта — Фулвия говореше бързо и гладко, сякаш цитирайки неща, които тя и нейният съпруг бяха имали случай да казват повече от един път. — Освен това — добави тя, — тъй като сме богати, имаме възможност да помогнем на онези, които предприемат по-активни действия.
— Кои са те?
— О, различни групи — каза Фулвия неопределено. Телефонът иззвъня. Тя претича през стаята с развяваща се зад нея роба, вдигна го и проведе разговор на много бърз италиански, от който Морис не долови друго, освен неколкократно „caro“ и веднъж споменаването на собственото му име. Фулвия постави слушалката и се върна по-бавно на мястото си. — Моят съпруг — каза тя — ще се забави в Рим поради стачката. Миланското летище е затворено. Няма да се върне довечера.
— О, съжалявам — каза Морис.
— Защо? — каза Фулвия с усмивка — лека и загадъчна като на Мона Лиза.
— Не искаш ли да се върнеш вкъщи, Бернадет? Майка ти се съсипва от тревоги по теб, баща ти и той.
Бернадет поклати глава енергично и запали цигара, щракайки нервно със запалката, при което отчупи парченце от ярко червения си лак.
— Не мога да се върна — каза тя с глас, който, макар и дрезгав от многото цигари, а несъмнено и алкохолни напитки, все още беше запазил напевния акцент на родния край. — Никога вече няма да мога да се прибера у дома.