Не вдигаше очи изпод дългите, слепнали от грима мигли, за да не срещне погледа на Пърс, а мачкаше фаса от цигарата си в зеления пластмасов пепелник върху бялата пластмасова маса в снекбара на Терминал N 2. Салата с шунка, от която едва бе изяла две хапки, стоеше на масата пред нея. Унищожавайки собствената си порция, Пърс оглеждаше лицето и фигурата й и се учудваше, че беше разпознал в тях, докато тя мина покрай него в параклиса, чертите на онази Бернадет, която последно бе видял на семеен излет до пясъчната ивица на Рос Пойнт, онова лято, когато и двамата бяха тринайсет-четиринайсет годишни, срамежливи и неразговорливи един с друг. Той я помнеше като слабичко, буйно и палаво момиче с разрошена черна коса и дупчица от паднал зъб, тичащо покрай разбиващите се вълни по брега с най-хубавата си рокля, вдигната и подпъхната да не й пречи, помнеше и как майка й после я мъмреше, че цялата се е изпръскала.
— Защо да не можеш? — внимателно настоя той.
— Защото имам дете, а съм без съпруг, затова.
— Аха — каза Пърс. Той познаваше нравите в Западна Ирландия достатъчно, за да не омаловажава тежестта на това обстоятелство. — Значи ти все пак си родила детето?
— Те си мислят, че не съм, нали? — погледът на Бернадет за миг блесна гневно насреща му. — Че съм го махнала?
Пърс се изчерви.
— Ами, хм, вуйчо ти Майло…
— Вуйчо Майло?! Оня дърт интригант! — При спомена за д-р О’Ший изведнъж много ирландски думи навлязоха в речта й, подобно на слюнка в устата или адреналин в кръвта. — Какво общо има той с всичко това?
— Нищо, само дето от него разбрах какво се е случило с теб, оня ден беше, в Рамидж.
— Ходил си натам, а? Аз не съм от години. Боже, това беше ужасно мрачна стара къща на, как беше, „Гитингс Роуд“, трябваше да мъкна прахосмукачката по стъпалата три етажа нагоре, и можех да си счупя врата, толкова тъмно беше по стълбищата, защото той е толкова стиснат, че не слага крушки в коридорите… — Бернадет поклати глава и издуха цигарен дим през ноздрите си. — Робиня бях там, работата в хотела в Слайгоу беше като почивка в сравнение с това. Единственият човек там, който се отнасяше добре с мен, беше един наемател, те му бяха дали последния етаж. Беше някакъв американски професор. Той ме пускаше при него на цветна телевизия и ми даваше да разглеждам мръсни списания. — Бернадет се засмя тихо на себе си при спомена, като показа гладки, бели, най-вероятно изкуствени зъби. — „Плейбой“, „Пентхаус“, такива. Снимки на момичета, голи, както Бог ги е сътворил, и толкова смели, че даже имената си написали отдолу. Бях невинно момиче тогава, това ми отвори очите, така беше. — Бернадет притеснено погледна Пърс, да види дали не го е сконфузила. — Един ден моят вуйчо Майло ме хвана да ги гледам и щеше да ме пребие от бой.
— Детето ти сега къде е? — попита Пърс.
— В едно семейство, осиновено е. В Лондон.
— Значи все пак можеш да се прибереш у дома?
— И да зарежа Ферги?
— Е, поне за малко.
— Не, благодаря. Много добре знам какво ще стане. Погледите иззад завесите. Зяпането и шушукането в неделя след църква.
— И какви планове имаш за в бъдеще?
— Да спестя достатъчно пари, да се оттегля, да се заема с някой дребен бизнес — бутик, примерно — и да си взема Ферги, за да си го отгледам сама.
— Да се оттеглиш от какво, Бернадет?
— Аз съм в развлекателния бизнес — неопределено каза тя. Погледна часовника си. — Скоро трябва да тръгвам.
— Дай ми адреса си преди това.
Тя поклати глава.
— Нямам адрес. Постоянно пътувам, такава ми е работата.
— Предполагам, че от „Гърлз Ънлимитид“ ще могат да препратят писмо.
Тя пребледня под грима си.
— Откъде знаеш за тях? — После се досети. — Не е хубаво да се четат личните молби на други хора — каза тя с възмущение. — Нито написаното от другата им страна.
— Права си, Бернадет, не трябваше да я чета. Но пък в такъв случай никога нямаше да разбера, че си ти. Сега поне ще мога да кажа на майка ти и татко ти, че си жива и здрава.
— Само не им казвай за „Гърлз Ънлимитид“, каквото и да правиш — помоли тя.
— С какво всъщност се занимаваш, Бернадет? Домакинстваш ли някъде?
— Разбира се, че не! — негодуващо каза тя. — Няма пари в тази работа, освен ако не спиш с клиента след това, и аз съм го правила, до втръсване. — Тя запали поредна цигара и погледна преценяващо към Пърс през дима. — Стриптизьорка съм, ако толкова трябва да знаеш! — каза накрая.
— Бернадет! Не може да бъде!
— Може! — каза тя, изстрелвайки думата. — малко танцувам първо, после свалям дрехите си една по една. Най-добрият ми номер се казва „Камериерката“. „Марлен, камериерката“ — това е професионалното ми име. Дават ми по-добро възнаграждение да свалям тази униформа, отколкото някога ми даваха, за да я слагам, точно така е.