— Поразен съм от това щедро гостоприемство, Фулвия — каза Морис, като се облегна на белия мраморен рафт над камината и отпи от миниатюрна чашка горещо, сладко кафе с цвят и консистенция на катран и кофеинов заряд, равняващ се на хиляди волта. — Не знам как да ти благодаря.
Фулвия Моргана вдигна очи към него от дивана, където седеше полуизлегната. Добре оформен крак се подаваше изпод свляклата се бяла роба. Червените й устни се извиха над два реда остри, бели и равни зъби.
— Скоро ще ти покажа как — каза тя; и вероятността Фулвия Моргана да замисля прелъстяване, която Морис Зап бе преценявал наум цяла вечер със смесено чувство на тревога и скептицизъм, сега стана реална. — Седни тук — каза тя, потупвайки калъфките на дивана, сякаш говореше на кучето си.
— Засега и тук ми е добре — каза Морис, като остави чашката и чинийката върху камината с нервно издрънчаване и побърза да се заеме с паленето на пура.
— Кажи ми, Фулвия, кой мислиш, че ще се бори за това място към ЮНЕСКО?
Тя сви рамене.
— Не знам, Тардю, може би.
— Наратолога? Не му ли е минало времето? Спомням си, преди десет години, всички говореха само за такива неща: актанти, митеми и тем подобни. Но сега …
— Само десет години? Толкова ли е кратък животът на научната слава?
— Той непрекъснато се съкращава. Някои хора отново идват на мода, без дори да подозират, че са били излезли от нея. Друг кой?
— О, не знам. Фон Турпиц сигурно ще опита.
— Този нацист?
— Той не е бил нацист, просто войник в армията.
— Да, но изглежда точно като нацист. Като всички онези, които съм виждал, е, само на кино, да си призная.
Фулвия стана от дивана и отиде до количката за напитки.
— Коняк или ликьор?
— Коняк — с удоволствие. А чете ли последната книга на Турпиц? Тя е направо преразказ на Айсър и Джос.
— Стига сме говорили за книги — каза тя и плавно мина през сумрачната стая с чаша като стъклен мехур в ръка. — Или за постове и конференции. — Тя застана плътно до него и погали със свободната си ръка чатала му. — Наистина ли е двадесет и пет сантиметра? — измърка тя.
— Що за идея? — пресипнало каза той.
— В книгата на жена ти…
— Недей да вярваш на всичко, което пише в книгите, Фулвия — каза Морис, грабна чашата с коняк и я пресуши на един дъх. Закашля се и очите му се напълниха със сълзи. — Професионален критик като теб би трябвало да е наясно с това. Писателите преувеличават.
— Но до каква степен преувеличават, Морис? — каза тя. — Искам сама да се уверя.
— Нещо като приложна критика? — опита се да бъде остроумен той.
Фулвия не се засмя.
— Не си ли карал жена си да ти го мери с шивашкия сантиметър? — упорстваше тя.
— Разбира се, че не съм! Това е просто феминистка пропаганда. Както и цялата книга.
Той пое към един от дълбоките фотьойли, като пуфкаше облаци цигарен дим, подобно на отстъпващ боен кораб, но Фулвия го отклони с твърда ръка към дивана, седна до него и притисна бедра в неговите. Тя разкопча ризата му и плъзна хладната си ръка вътре. Той трепна, защото скъпоценните камъни от пръстените й го скубнаха по гърдите.
— Космати гърди — галеше се Фулвия. — Точно като в книгата.
— Не съм казал, че книгата е изцяло измислена — каза Морис. — Някои по-незначителни детайли са взети от живота…
— Космат като звяр… Сигурно си бил звяр за нея.
— Ау — извика Морис, защото Фулвия бе забила дългите си лакирани нокти в плътта му.
— Бил си, да, връзвал си я с кожени каиши и си й правил всички онези унизителни неща.
— Лъжи, и само лъжи! — отчаяно каза Морис.
— Можеш да правиш тези неща с мен, ако искаш, caro — прошепна Фулвия в ухото му, като стисна в същия миг зърното му до болка.
— Не искам да правя нищо с никого, и никога не съм го правил — изстена Морис. — Единствения път, когато сме пробвали садо-мазо неща, беше хрумване на Дезире, не мое.
— Не ти вярвам, Морис.
— Това е истината. Писателите са ужасни лъжци. Те съчиняват. Променят нещата. Черното става бяло, бялото — черно. Те са крайно неетични същества. Оуу! — Фулвия беше захапала ухото му до кръв.
— Ела — каза тя, внезапно изправяйки се.
— Къде ще ходим?
— В леглото.
— Вече? — Морис погледна часовника си. — Още е само десет и десет. Не може ли да си допуша пурата?
— Не, няма време.
— Защо да бързаме?
Фулвия седна отново до него.
— Не съм ли привлекателна за теб, Морис? — каза тя. Притисна се съблазнително към него, но в очите й за миг проблесна едва забележимо заплашително огънче, което подсказваше, че търпението й се изчерпва.