Артър Кингфишър също е пред телевизора, но не е заспал, тъй като все още е ранна вечер в Чикаго, където той е отседнал за няколко дни след конференцията върху кризата на знака с цел да повтори приветствената си реч под формата на лекция за хонорар от хиляда долара. Между другото гледа порнографски филм, поръчан по телефона и препредаван по един от видео-каналите на хотела до неговата стая — между другото, защото в същото време чете книга по херменевтика, която се е съгласил да рецензира за едно научно списание — отдавна просрочен негов ангажимент, и вдига поглед от страницата, само когато скуката на текста стане непоносима дори за стария му, изсушен мозък, или щом звукът от филма, преминавайки от банален диалог към тежко дишане и стенания, го предупреди, че хилавите претенции на филма за разказване на някаква история, са изоставени в полза на истинските му цели и задачи. В същото време Сонг-ми Ли, в шармантно кимоно, се е привела над рамото на Артър Кингфишър и бърка в ухото му с помощта на малък резбован бамбуков инструмент, предназначен специално за вадене на ушна кал и широко използван в корейските бани.
Внезапно Артър Кингфишър се възбужда — дали от гледката на полов акт върху малкия екран, дали от фината стимулация вътре в ухото му, или пък от блеснал пред мисловния му взор нов хоризонт на концептуалната мисъл, подсказан от автора на херменевтиката, трудно може да се каже, но той определено усеща признак на живот между краката си, хвърля книгата и привиква бързо Сонг-ми към леглото, сваля халата си и я кара веднага да се съблече.
Тя се подчинява, но кимоното е деликатно и ценно, поясът е навит около тънката талия на Сонг-ми Ли в сложен възел и трябва най-малко половин минута, докато го свали, а дотогава възбудата на Артър Кингфишър вече е спаднала — била е кратка илюзия, призрачна копнежна мисъл. Той се връща унило към книгата и мястото си пред телевизора. Но е забравил какъв нов теоретичен скок беше започнал да вижда във възможностите, които му се разкриха през няколкото минути преди това, а голите тела се гърчат, вкопчват и треперят на екрана така, сякаш направо се подиграват с неговата импотентност. Той затваря книгата, изключва телевизора и затваря очи от отчаяние. Сонг-ми Ли мълчаливо подновява отстраняването на ушна кал от ухото му.
В Хеликън, Ню Хемпшир, вечерята е свършила и Дезире Зап се привежда съзаклятнически над телефона във фоайето на писателската колония, разговаряйки с агента си в Ню Йорк с припрян шепот, неспокойна да не би някой от другите обитатели да я подслуша. Защото това, което доверява на своя агент, е, че е блокирала и тази дума, подобно на думата „рак“ в хирургическо отделение, не бива никога, при никакви обстоятелства, да се казва на глас, макар че е в главите на всички.
— Това място не ми върши работа, Алис — шепне тя в телефона.
— Какво? Не те чувам, сигурно връзката е лоша — казва Алис Кауфман от апартамента си на 48-ма улица.
— Не съм напреднала нито с ред, откакто дойдох тук преди шест седмици — казва Дезире, рискувайки малко да повиши тон. — Още на другата сутрин късам, каквото напиша предния ден. Ще полудея.
Дълбока въздишка като изпразващи се мехове идва по линията от Ню Йорк до Ню Хемпшир. Алис Кауфман тежи сто и десет килограма и ръководи агенцията от дома си, понеже е прекалено тежка да пътува удобно дори с такси до друга част на Манхатън. Доколкото Дезире я познава, а тя познава Алис много добре, нейната агентка трябва да се е излегнала на диван с купчина ръкописи от едната страна на масивното си тяло и отворена кутия с швейцарски шоколадови бонбони „Пияна вишна“.
— Тогава го зарежи, скъпа — казва Алис. — Замини още утре. Махни се оттам.
Дезире нервно поглежда през рамо, уплашена, че еретичният съвет може да е дочут.
— Накъде?
— Дай си почивка, смени мястото — казва Алис. — Замини нанякъде. Иди в Европа.
— Хм — казва Дезире замислено. — Наистина, тъкмо получих покана за конференция в Германия, точно днес сутринта.
— Приеми — казва Алис. — Разходите ще ти се приспаднат от данъка.
— Те предлагат да ми платят разходите.
— Ще има допълнителни — казва Алис. — Винаги има. Впрочем, казах ли ти вече, че „Трудни дни“ предстои да излезе на португалски? Това е седемнадесетият език, без да броим Корея, която издаде пиратка.
Далече оттам, в Германия, Зигфрид фон Тупиц, който беше изпратил поканата за конференция на Дезире, е заспал в спалнята на дома си в подножието на Шварцвалд. Преуморен от дългото шофиране, той лежи буден, по гръб, с извадена над чаршафите черна ръка. Съпругата му, Берта, заспала в съседство на общото двойно легло, никога не е виждала мъжа си без ръкавица. Когато взема вана, дясната му ръка виси извън ваната, на сухо, когато взема душ, я държи протегната хоризонтално между завесите като сигнализиращ полицай на кръстовище. Когато дойде в леглото, никога не е сигурна дали това, което опипва гънките и отворите на тялото й е неговият пенис или кожен пръст. В първата брачна нощ тя го помоли да свали ръкавицата, но той отказа. „Но ако е загасено, Зигфрид?“ — молеше тя. „Първата ми жена веднъж ме помоли да направя това“ — каза Зигфрид фон Тупиц загадъчно, — „но аз забравих да я сложа пак, преди да заспя.“ За първата съпруга на фон Тупиц се знаеше, че е починала от сърдечен удар, намерена една сутрин от своя съпруг мъртва в леглото до него. Берта повече не помоли Зигфрид да свали ръкавицата.