Повечето хора в Европа сега са заспали, макар че Мишел Тардю е буден зад клепачите си на влечуго, обезпокоен от слабия аромат, който се носи откъм тялото на Албер, спящ край него; това не е обичайният мирис на неговата собствена тоалетна вода „Tristes Tropiques“, която Албер обикновено ползва в огромни количества, а нещо неприятно и натрапчиво, просташки синтетично, нещо (носът му потръпва от опитите му да преведе обонятелното усещане на словесен език), като … (гущеровите му очи се отварят от ужас при мисълта) парфюм, какъвто жена би могла да използва! Акбил Борак, обаче, не е буден, заспал е седнал на петдесет страници от края на „Духът на епохата“, и се е килнал напред като посечен с брадва, със сплескан нос върху отворената книга, лежаща на коленете му, докато Оя, обърнала се настрани да не й блести лампата за четене, спи унесено край него. Филип и Хилари Суолоу са заспали гръб до гръб на спалнята си, стара като брака им и провиснала в средата като тесен окоп, в който те се изтъркулват, като заспят, но щом кокалестите хълбоци на Филип допрат месестите на Хилари, телата им се отдръпват като противоположни магнити и, без да се събуждат, и двамата се изтеглят до краищата на матрака.
Пърс Макгаригъл спира в средата на пътя да прехвърли чантата си от едната наболяваща го ръка в другата. Пътуването на стоп бе потръгнало до Милингър, но след това го качи един човек, който се връщаше от сватба и бе попрекалил с чашките, и чак след като минаха три пъти край един и същи пътен знак, той си призна, че се е загубил, падна рязко напред и заспа на волана на колата си. Пърс сега малко съжалява, че не легна и той на задната седалка на колата, защото шансовете му да хване друга кола посред нощ са нищожни.
Той спира отново и се оглежда, обмисляйки нещо. Достатъчно топло и сухо е да поспи на открито. Съглеждайки купа сено в полето отдясно, Пърс се покатерва през портата и се отправя натам. Сепнато магаре скача на крака и побягва. Той пуска чантата, събува обувките си и се опъва в ароматното сено, вперил очи в безкрайното небе, извито над главата му, набодено с милиони звезди. Те трепкат с блясък, какъвто гражданите не могат и да си представят. Една от тях май че се движи, сравнена с другите звезди, и отначало Пърс мисли, че е открил нова комета. После разбира по бавното и устойчиво напредване, че това е комуникационен сателит в геостационарна орбита, една миниатюрна изкуствена луна, която послушно стои над Атлантика, следва скоростта на земното въртене, получава и изпраща съобщения, образи и тайни към и от безчетните човешки създания там долу. „О, ярък сателит!“ — тихо казва той. — „Да бях устойчив като теб!“ И той рецитира целия сонет на глас, обзет от желание стиховете да рикошират от космоса в мислите на Анджелика или в сънищата й, където и да е, за да почувства тя силата на неговия копнеж да бъде с нея.
Но не, махни това последното, за смъртта. Бедният Кийтс е поемал последните си глътки въздух, когато го е писал, и е знаел, че няма повече да сложи глава на младите гърди на Фани Браун, защото собствените му гърди са били останали почти без дробове. Но той, Пърс Макгаригъл, няма още намерение да умира. Дори вероятно ще живее вечно, особено ако намери Анджелика.
С тези мисли в главата, Пърс кротко заспива.
ТРЕТА ЧАСТ
1
Когато Пърс най-после се върна в катедрата на Университетски колеж, Лимерик, там го очакваха две писма от Лондон. Един бегъл поглед му стигаше да разбере, че нито едното, нито другото беше от Анджелика — пликовете бяха прекалено официални на вид и името му — напечатано прекалено професионално, но пък съдържанието им не беше безинтересно. Едното беше от Феликс Скинър, да му напомни, че „Леки, Уиндръш и Бърнстейн“ биха проявили интерес към дипломната работа на Пърс върху влиянието на Т. С. Елиът върху Шекспир. Другото беше от Кралската академия по литература с информация, че му е присъдена награда от 1000 паунда съгласно завещанието на Мод Фицсимънс за окуражаване на англо-ирландската поезия. Пърс им беше изпратил свои стихотворения за тази награда преди шест месеца и бе забравил напълно за тях. Той нададе ликуващ вик и хвърли писмото във въздуха. Хвана го, докато падаше, и дочете втория параграф, в който се казваше, че наградата, заедно с други почетни награди, раздавани от Академията, ще бъде връчена на прием, на който — надяваха се — той ще може да присъства, и който ще се проведе след три седмици в „Анабел Ли“, Чеъринг Крос Ембаркмънт.