Морис бе заведен до отлично обзаведен апартамент на втория етаж и оттам на балкона, за да вдиша въздуха, наситен с ароматите на всякакви пролетни цветя, показаха му и гледките в далечината, на които ще може да се наслаждава. Долу, на терасата, други почиващи учени тъкмо се събираха за малък аперитив преди обяда — той бе мернал масата, наредена за обяд в трапезарията, като се качваше нагоре: бели колосани кърпи, кристални чаши, карти с меню. Огледа сцената с чувство на задоволство. Почувства се убеден да остане тук. Сред не най-малките предимства бе и това, че всичко е напълно безплатно. За да попадне човек на такова идилично място, да бъде глезен от слуги, щедро хранен и поен, да са му подсигурени всички удобства за размисъл и творчество — за всичко това бе необходимо само едно: да попълни формуляр.
Разбира се, трябва да е известен с нещо, например да е присъствал на други, подобни на това места, или да е получавал субсидии, стипендии и т.н. в миналото. Това бе красотата на академичния живот, точно така я виждаше Морис. Които имат, ще получат пак. За да започне всичко това обаче, човек първо трябва да напише една наистина дяволски добра книга, което съвсем не е лесно, ако е само млад университетски преподавател, току-що започващ кариерата си, натоварен с преподаване на недобре познат материал, а вероятно и с жена и увеличаващо се семейство. Но благодарение на тази дяволски добра книга, би могъл да получи субсидия за написване на втора книга, вече в по-благоприятни условия; след две написани книги следва повишение, а значи и по-малко натоварване в университета, както и курсове по собствен избор, тогава вече е възможно преподаването да се използва като един вид научно изследване за следващата книга, което вече се отдава още по-бързо. Тази продуктивност носи ново повишение, нови и по-престижни научни награди, още по-голямо облекчение от преподавателска и административна дейност. Теоретично е напълно възможно човек да се издигне до пост на професор, като не прави нищо друго, освен постоянно да отсъства поради някакъв вид академичен платен отпуск. Морис още не беше достигнал върховната цел, но работеше върху въпроса.
Той се прибра в хладната, спокойна сянка на просторната си стая и откри малък кабинет в съседство. Върху широко, покрито с кожа бюро, го очакваше подредена купчинка писма, препратени до Беладжо по уговорка. Сред тях имаше телеграма от някой си Родни Уейнрайт от Австралия, когото Морис напълно бе забравил, съдържаща извинение, че не е спазил крайния срок за изпращане на доклада си за конференцията в Йерусалим, имаше и едно запитване от Хауърд Рингбаум относно същата конференция, което се бе разминало във въздуха с отговора на Морис, че отхвърля доклада му, и едно писмо от адвокатите на Дезире, касаещо таксата за следване на близнаците в колежа. Морис пусна тези съобщения в кошчето за боклук и, като взе лист хартия с герба на вила „Сербелони“ от чекмеджето на бюрото, напечата на електрическата пишеща машина, оставена там за целта, писмо до Артър Кингфишър, напомняйки му, че преди няколко години заедно са участвали в семинар по символизма, като му каза, че е научил за неговото, на Артър Кингфишър, брилянтно слово при откриването на неотдавнашната Чикагска конференция върху кризата на знака, и го помоли, с най-ласкаещи изрази, за услугата да му изпрати едно ксерокс копие от текста на тази реч. Морис препрочете писмото. Не беше ли прекалено любезно? Не, това беше едно от правилата на академичния живот: невъзможно е да бъдеш прекалено любезен към колегите си. Дали не трябваше да спомене интереса си към длъжността към ЮНЕСКО? Не, щеше да е преждевременно. Времето да натисне ще дойде. Това сега беше само нежно, предварително побутване за опресняване паметта на великия мъж. Морис Зап облиза плика и го залепи с удар на косматия си до кокалчетата юмрук. На път към терасата за аперитива го пусна в пощенската кутия, поставена специално за целта в коридора.
Робин Демпси се върна в Дарлингтън в напълно деморализирано състояние. След унижението от шегата на Анджелика (бузите му, и четирите, още пламтяха от мисълта, че оня ирландски дръвник го е наблюдавал как се приготвя за лягане от вътрешността на гардероба), последва още един ден, пълен с неприятности и досада. Работното събрание на конференцията с председател Филип Суолоу — объркан и задъхан от късното си пристигане, отхвърли предложението на Демпси за провеждане на следващата конференция в Дарлингтън, и гласува за Кембридж. После, като се обади предобед на бившето си семейство да изведе двете си по-малки деца на разходка през деня, ги чу да хленчат, че не искат да ходят. Джанет все пак направи всичко възможно те да излязат с него, но само защото, намекна му тя, искаше следобеда да си легне с нейния приятел, Скот, едно застаряващо хипи, дето още носеше дънки и дълга коса, тридесет и пет-годишен вече. Скот беше фотограф на свободна практика, който рядко намираше работа, и една от причините Демпси да недоволства срещу бившата си жена беше, че с част от парите за издръжка на децата тя купува цигари и обективи на тоя некадърен нехранимайко.