Дженифър, 16-годишна, и Алекс, на 14, намусено го придружиха до центъра, където отклониха предложението му да разгледат Художествената галерия или Музея на науката, в полза на ходене по магазините да разглеждат безкрайни рафтове с плочи и касети или дрехи по бутиците на Търговския център. Малко от малко живнаха, когато Робин им купи по чифт джинси и по една дългосвиреща плоча, а когато им взе, по тяхно настояване, хамбургери и чипс за обяд, те дори благоволиха да поговорят с него. Разговорът обаче не подобри настроението му, защото съдържаше главно имена на музиканти, за които той не беше чувал, и възторжени отзиви за Скот, който очевидно ги познаваше добре.
Така си мина денят. Хамбургерите, в добавка към средновековния банкет, му докараха газове и той отпътува за Дарлингтън в крайно дискомфортно състояние. Пристигна по здрач. Малкият му модерен градски дом с вестниците и рекламните листовки, подпъхнати зад входната врата, изглеждаше студен и отблъскващ. Той мина от стая в стая, включи радиото, телевизора, електрическите печки, дано прогони самотата и депресията, но напразно. И вместо да разопакова багажа си, седна пак в голфа и отиде в Компютърния център на университета.
Както и очакваше, Джош Колинс, главният асистент по информатика, беше още там, самичък в яркоосветената панелна сграда, занимаващ се с някаква програма. Някои хора казваха, че Колинс никога не си ходи у дома, че въобще нямал дом, ами спял на пода между своите бръмчащи, мигащи и цъкащи апарати.
— Здрасти, Джош, к’во ново? — каза Робин пресилено весел.
Джош вдигна поглед от една дълга хартиена лента с данни.
— ИЛАЙЗА пристигна — каза той.
— Така ли? — рече Робин Демпси. Това беше тъкмо развлечението, което му трябваше.
ИЛАЙЗА, наречена така по името на героинята от „Пигмалион“, беше програма, която даваше възможност на компютъра да разговаря, тоест, да провежда свързани разговори на книжовен английски с потребители-хора с помощта на визуален дисплей. Разговорът трябваше да бъде от определен контекстов тип, с ясно определени правила и цели, в който компютърът предимно подсещаше и задаваше въпроси, като беше програмиран с репертоар от възможни отговори на най-често употребявани реплики в този контекст. Като модел за ИЛАЙЗА беше адаптиран разговор между психоаналитик и пациента му, като се смяташе, че той идеално отговаря на целите на тази програма. Експериментът представляваше голям интерес за езиковеди, изследващи систематичните аспекти на речевото взаимодействие.
— Дай да я изпробвам — каза Робин.
— Окей — каза Джош. — Използвай терминала в ъгъла. Като ти кимна, напиши „Здравей“.
Робин Демпси се настани на мястото, състоящо се от клавиатура за печатане и визуален екран. Джош занесе една голяма ролка с лента в другата част на стаята, където зад стъклена преграда се намираше главният компютър, и скоро кимна на Робин в знак, че ИЛАЙЗА е готова.
ЗДРАВЕЙ — набра Робин на клавиатурата.
ЗДРАВЕЙ, КАК СЕ ЧУВСТВАШ? — отговори ИЛАЙЗА с думи, излизащи буква по буква върху екрана.
ЧУВСТВАМ СЕ УЖАСНО — отговори Робин.
КАКВО ИСКАШ ДА КАЖЕШ ПО-ТОЧНО?
ЧУВСТВАМ СЕ ДЕПРЕСИРАН.
ЗАЩО МИСЛИШ, ЧЕ СИ ДЕПРЕСИРАН?
ЗАЩОТО СЪМ САМОТЕН.
ИМАШ ЛИ СЕМЕЙСТВО?
НЕ.
ИМАШ ЛИ ПРИЯТЕЛИ?
НЕ СЪВСЕМ.
ЗАЩО ТАКА?
Робин Демпси поспря за известно време, преди да напише отговора си:
НЕ ЗНАМ.
НАИСТИНА ЛИ НЕ ЗНАЕШ ИЛИ СЕ ОПИТВАШ ДА ИЗБЕГНЕШ ВЪПРОСА?
Робин Демпси се изчерви и бързо написа:
НЯКОГА ИМАХ ПРИЯТЕЛИ.