КОГА БЕШЕ ТОВА?
ПРЕДИ ДА СЕ ОЖЕНЯ.
ТИ НЕ КАЗА, ЧЕ СИ ЖЕНЕН.
АЗ СЪМ РАЗВЕДЕН.
РАЗКАЖИ МИ ЗА РАЗВОДА СИ.
Робин Демпси писа забързано около петнадесет минути, без да спре, докато не усети Джош Колинс зад гърба си.
— Да? — каза той хладно, закривайки екрана от погледа на Джош.
— Добре ли си, Робин?
— Да, благодаря.
— Интересно ли ти е?
— Много.
— Може ли да прочета?
— Не — каза Робин Демпси. — Не може.
Феликс Скинър прегледа резюмето на Пърс и реши, че е определено обещаващо.
— Но преди да сключим договор с него, ни трябва предварителен отзив — каза той. — На кого да го изпратим за прочит?
— Не знам, г-н Скинър, наистина — каза Глория, неговата секретарка, като преметна крак връз крак и приглади вълнистата си коса, боядисана в златисто-меден цвят. Тя чакаше търпеливо с молив, поставен върху бележника й. Лична секретарка на Феликс Скинър едва от няколко месеца, тя вече бе свикнала с навика на шефа си да мисли на глас и да й задава въпроси, на които тя нямаше как да знае отговора.
Феликс Скинър оголи жълтеникавите си кучешки зъби, забелязвайки, не за първи път, какви изваяни крака притежава Глория.
— Какво ще кажеш за Филип Суолоу? — предложи той.
— Добре — каза Глория. — Адресът му във файла ли е?
— Като си мисля пак — каза Феликс, вдигайки предупредително пръст, — може би не. Имам чувството, че той май нещо ревнуваше младия Макгаригъл от моя интерес оня ден. Може да не е обективен.
Глория се прозина изящно и отстрани мъничко пухче от предницата на сакото си. Феликс запали нова „Голоаз“ направо от фаса, тлеещ между пръстите му, и задържа възхитен поглед върху очертанията на сакото.
— Сетих се кой — възкликна той триумфиращо. — Ръдиърд Паркинсън.
— Чувала съм това име — каза енергично Глория. — Той не е ли в Кембридж?
— Оксфорд. Бивш мой преподавател, по-точно. Да му звъннем ли първо?
— Ами, може би вие по-добре, г-н Скинър.
— Мъдър съвет — каза Феликс Скинър и се пресегна към телефона. Като набра номера, той се облегна назад в стола с въртяща се седалка и възнагради Глория с поредната кучешка усмивка. — Знаеш ли какво, Глория, мисля, че е време да ме наричаш просто Феликс.
— О, г-н Скинър… — Глория се изчерви от удоволствие. — Благодаря ви.
Феликс се свърза с Ръдиърд Паркинсън сравнително бързо. (Той беше ангажиран с един аспирант, чиято научна работа ръководеше, но портиерът на „Ол Сейнтс“ беше инструктиран да го свързва веднага с телефонни обаждания от други градове, дори да е зает. Такива обаждания обикновено значеха книги за рецензиране.) Паркинсън обаче отказа да поеме рецензията на Пърс Макгаригъл.
— Съжалявам, драги колега, но доста ми се е насъбрало в момента — каза той. — Следващата седмица ще ми присъждат почетна длъжност във Ванкувър. Когато приех, не бях наясно, че за да я получа, ще трябва всъщност да ходя там.
— Е, да, досадно — каза Феликс Скинър съчувствено. — Можеш ли да предложиш някой друг? Касае се за нещо като модерно възприемане на Шекспир и прочие под влияние на Т. С. Елиът.
— Възприемане? Нещо ми е познато. Да, да, вчера получих писмо за конференция върху нещо такова. Един прусак на име фон Турпиц. Познавате ли го?
— Да, ние публикувахме превод на последната му книга..
— Защо не пробвате с него?
— Добра идея — каза Феликс Скинър. — Трябваше да се сетя сам.
Той затвори телефона и продиктува писмо до Зигфрид фон Турпиц, в което го молеше да даде мнението си за резюмето на Макгаригъл срещу хонорар от 25 до 50 паунда под формата на книги от най-новия каталог на издателство „Леки, Уиндръш и Бърнстейн“.
— Приложи каталога, Глория, и, разбира се, едно ксерокс-копие от материала на Макгаригъл. — Той загаси цигарата си и погледна часа. — Направо съм капнал след всичкото това напрежение. Имам ли записан някой за обяд днес?
— Май че не — каза Глория, поглеждайки в бележника си. — Не.
— Тогава какво ще кажеш да похапнем и да пийнем чаша-две италианско вино в траторията на „Ковън Гардън“?
— Би било чудесно … Феликс — каза Глория доволно.
— Безобразие! — възкликна Ръдиърд Паркинсън, като сложи обратно слушалката. Аспирантът под ръководството му, без да е сигурен дали това се отнася към него или не, не коментира нищо. — Откъде-накъде ще си мисли, че аз трябва да чета загубените драсканици на някакъв абсолютно неизвестен ирландец? Разни бивши студенти си въобразяват, че имат връзки. Аспирантът, който беше завършил в Нюкясъл и чието първоначално възхищение от Паркинсън все по-бързо се превръщаше в разочарование, се опита да придаде на чертите си нещо като израз на съчувствие и загриженост. — И тъй, докъде бяхме стигнали? — каза Ръдиърд Паркинсън. — Предсмъртното желание на Ийтс…