— Предсмъртното желание на Кийтс.
— А, да, моля за извинение. — Ръдиърд Паркинсън попипа бакенбардите си и се загледа през прозореца към купола на върха на Шелдониън и по-нататък, към островърхата кула на църквата „Сейнт Мери“. — Я ми кажи, ако трябваше да пътуваш до Ванкувър, какво щеше да избереш: Британските или Канадските авиолинии?
— Аз не съм добре запознат с пътуването по въздух — каза младият човек. — Един чартърен полет до Майорка е целият ми опит.
— Майорка? Ах, да, спомням си, веднъж ходих там при Робърт Грейвз. Имал ли си шанс да се запознаеш с него?
— Не — каза аспирантът. — Аз ходих на организирана екскурзия. Робърт Грейвз не беше включен в програмата.
Ръдиърд Паркинсън хвърли кратък поглед, пълен с подозрение, към младия човек. Беше ли възможно един неоперен нюкясълец да го иронизира — за негова сметка? Безизразното лице на младежа го убеди, че е точно така. Паркинсън се обърна към прозореца.
— Мисля да постъпя като патриот и да пътувам с Британските — каза той. — Струва ми се, че така е правилно.
Оксфорд все още беше във ваканция, поне що се отнася до студентите, но в Рамидж настъпи първият ден от летния семестър, и той се случи прекрасен ден. Слънцето блестеше от безоблачното небе върху стъпалата на библиотеката и квадратната тревна площ. Филип Суолоу стоеше до прозореца на кабинета си и наблюдаваше откриващата се сцена със смесено чувство на удоволствие, завист и неопределена страст. В топли следобеди като този навън винаги излизаха момичета, облечени в летни дрехи, като луковици пробили меката пръст и цъфнали внезапно в ярки цветове. Те се бяха пръснали по целия двор, в безгрижно настроение, със смъкнати презрамки и вдигнати поли да пекат белите си от зимата крайници. Момчетата, струпани на групи, наблюдаваха момичетата или лудуваха сред тях, разсъблечени до кръста, само по джинси, или подхвърляха пластмасови „летящи чинийки“ с показна демонстрация на мускули и пъргавина. Тук-там вече се бяха чифтосали и младите двойки се припичаха прегърнати или се боричкаха игриво, а пантомимата, която изпълняваха, бе прозрачна любовна игра. Учебници и подвързии лежаха пренебрегнати на тревата. Зовът на пролетта беше омагьосал неустоимо тези млади тела. Мускусът на взаимното им привличане бе почти видим, както цветният прашец във въздуха.
Точно под прозореца на Суолоу, едно изключително красиво момиче, облечено семпло, но пленително в тясна рокля без ръкави, държеше ръцете на висок, атлетичен млад мъж в тениска и джинси. Те стискаха дланите си на една ръка разстояние един от друг и прехласнато се гледаха в очите, явно неспособни да се откъснат и да отидат на каквато и да било лекция или лабораторно упражнение. Филип не ги винеше. Те представляваха чудесна двойка, излъчваща здраве и съзнание за своя добър вид, тръпнещи на прага на еротично блаженство. „О, щастлива любов“ затананика Филип зад прашния прозорец.
За разлика от влюбените върху гръцката ваза обаче, тези тук накрая се целунаха: дълга и страстна прегръдка, при която момичето се изправи на пръсти, а Филип я почувства косвено в дълбините на душата си.
Той се извърна от прозореца, смутен и леко засрамен. Нямаше смисъл да се поддава на пролетните ритуали в Рамидж. Беше престанал да проявява сексуален интерес към студентки след онази злощастна афера със Сандра Дикс, поне към студентки от Рамидж. Разчиташе на пътуванията си в чужбина за нежни авантюри. Не знаеше точно какво да очаква от Турция, на границата между Европа и Азия. Дали жените ще бъдат свободни и достъпни или пък заключени по къщите си? Телефонът звънна.
— Обажда се Дигби Соумс от Британския съвет. За вашите лекции в Турция.
— А, да. Не ви ли дадох заглавията? Те са „Наследството на Хазлит“ и „Парченце слонова кост“ на Джейн Остин, това е цитат от…
— Да, известно ми е — прекъсна го Соумс. — Проблемът е, че турците не искат това.
— Не искат ли? — Филип усети лек задух.
— Току-що получихме телекс от Анкара. В него пише: „Тук няма интерес към Джейн Остин, може ли вместо това Суолоу да изнесе лекции по литература, история, общество, философия и психология?“
— Това е непосилна задача — каза Филип.
— Да, така е, наистина.
— Мисълта ми е, че няма време за подготовка.
— Бихме могли да изпратим оттук телекс „НЕ“, ако желаете.
— Не, недейте — каза Филип. По принцип той много държеше да зарадва домакините си при всяко от пътуванията си в чужбина, а също и служителите от Британския съвет, за да не спрат да го канят. — Все ще измисля нещо.