— Хм, и в това имах късмет — каза Пърс. — Други кандидати нямаше — просто не бяха канили никой друг. Били са прекалено сигурни, че искат да назначат онзи колега Макгаригъл и гледали да си спестят билети за влак. Както и да е, това, което се опитвам да кажа, е, че никога не съм бил в крак със събитията или както и да се нарича това по-интелектуално. Затова и дойдох на тази конференция. Да се усъвършенствам. Да видя какво става в големия свят на идеите. Кой излиза на сцената и кой слиза от нея. Е, ще ми кажеш ли нещо за структурализма?
Анджелика пое дълбоко дъх, после рязко издиша.
— Не знам откъде да започна — каза тя.
Зазвуча звънец за връщане в залата.
— Спасена от звънеца! — засмя се тя.
— По-късно тогава — упорстваше Пърс.
Като се вмъкваха обратно в залата за втория доклад, участниците завистливо поглеждаха през рамо фигурата на Оксфордския медиавист, който се здрависваше с Филип Суолоу. Беше с връхната си дреха и куфарче в ръка.
— Това е проблемът на тези конференции — чу Пърс някой да казва. — Главният лектор по правило се измъква, веднага щом си свърши работата. Кара те да се чувстваш като обсадена армия, когато генералът отлита с хеликоптер.
— Идваш ли, Пърс? — попита Анджелика.
Пърс погледна програмата. „Животните като художествени изразни средства в героичните трагедии на Драйден“ — прочете той на глас.
— Може да е интересно — сериозно каза Анджелика.
— Мисля да не влизам на това — каза Пърс. — По-добре да напиша едно стихотворение.
— О, ти се занимаваш с поезия? Каква?
— Кратки стихове — каза Пърс. — Много кратки.
— Като хайку?
— По-кратки понякога.
— Господи! За какво ще пишеш?
— Ще го прочетеш, като стане.
— Добре. Очаквам с нетърпение момента. Сега да вървя.
Едва-едва усмихнат, Филип Суолоу се въртеше наоколо като овчарско куче, подбиращо заблудени овце.
— Ще се видим в бара преди обяд, значи — каза Пърс. Той разигра, че бърза към мъжката тоалетна, с намерение да се размотава там, докато лекцията за Драйден започне. За негов ужас, обаче, Филип Суолоу, следван от Боб Бъсби, влезе след него. Пърс се заключи в кабината и седна на тоалетната чиния. Двамата изглежда говореха за непристигнал лектор, застанали до писоарите.
— Кога се обади? — каза Филип Суолоу, а Боб Бъсби отговори:
— Преди около два часа. Каза, че ще направи всичко възможно да се добере дотук следобеда, днес. Казах му да не пести разходи.
— Така ли му рече? — каза Филип Суолоу. — Не мисля, че е било особено умно, Боб.
Пърс чу шуртенето на водата от крановете на мивките, изтракването на ролката с хартиени кърпи и блъсването на вратата, когато те двамата излязоха. След минута-две, той излезе от укритието си и тихо се доближи до залата за лекции. Надникна през прозорчето на вратата. Анджелика се виждаше в профил, седнала сама в най-предната редица, грациозно изправена, с химикалка от неръждаема стомана в едната ръка, готова да записва. Беше с очила с тежки черни рамки, които я правеха да изглежда страхотно експедитивна, като опитна и предприемчива секретарка. Останалите от аудиторията представляваха старата картинка от вкаменено отегчение. Пърс се отдалечи на пръсти и излезе навън. Прекоси двора и пое по пътя към общежитията.
Топящият се сняг капеше от дърветата и се стичаше по врата му докато вървеше, но той не усещаше неудобства. Опитваше се да съчини стихотворение за Анджелика Пабст, но за съжаление, някакви стихове от У. Б. Ийтс заставаха упорито между него и музата му, и най-доброто, което можеше да направи, бе да ги приспособи за собствения си случай.
Както си рецитираше, на Пърс Макгаригъл му хрумна, че може би е влюбен. „Влюбен съм“ — каза той на глас към капещите дървета, към накачулената в сняг пощенска кутия, към подгизналия пес, вдигнал крак на портала на общежитията. „Влюбен съм!“ — възкликна той към дългата линия депресирани врабчета, накацали по оградата край кишавия път. „ВЛЮБЕН СЪМ!“ — извика той, като стресна ято гъски зад изкуственото езеро и се затича нагоре, надолу и в кръг в девствения сняг, оставяйки дълбоки следи от стъпки зад себе си.
Задъхан от това упражнение, той стигна до входа на Лукас Хол, високия блок, в който бяха настанени участниците. (Мартино Хол, в който се хранеха и пиеха, обратно, бе ниско, цилиндрично здание, което потвърждаваше мнението на мис Мейдън за универсалността на сексуалния символизъм.) Едно такси бе спряло пред Лукас Хол, двигателят му бръмчеше, а някакъв набит мъж с дебела пура в уста и шапка със спуснати наушници, модел ловджийска, тъкмо слизаше. Като видя Пърс, той извика „Здравейте“ и му махна приканващо.