— Точно така — каза Феликс Скинър. — Някой видя ли къде отиде Глория?
— Този ирландски пънкар едва не ми счупи глезена — каза Хауърд Рингбаум. — Аз ще осъдя някой за това.
— Хауърд — каза Телма, — корабът сякаш се движи.
— Млъквай, Телма.
Много бавно „Анабел Ли“ започна да се отдалечава от брега. Въжето, което придържаше кораба към мостика за качване, изпука от напрежение и се скъса. Между страничната част на кораба и мостика зина празнина.
— Не мисля, че трябваше да правиш това — каза Пърс.
— Когато завършвах Оксфорд — каза Фробишър със замечтан тон, сякаш седеше край камината — мама и татко дойдоха за церемонията. Паркинсън отговаряше за научната работа в същия колеж. Беше ми преподавал един семестър — надут мазник си беше още тогава, макар да не отричам, че беше чел доста. И тъй, налитаме на него този ден насред двора и аз го запознавам с мама и татко. Баща ми беше квалифициран работник, матричар в леярна, имаше златни ръце, щом излезеше някоя по-завързана работа, шефовете него търсеха, молеха му се той да я свърши. Разбира се, Паркинсън много добре знаеше всичко това, но малко го беше грижа. За него татко беше един прост пролетарий с каскет, който не заслужаваше друго, освен покровителствено високомерно отношение, като към луд. Той взе да говори бързо и непрекъснато, без да даде думата на никой друг, а татко се притесни и почна да се покашля, за да прикрие неудобството си. И сега, така стана, той отскоро си беше загубил всичките зъби, често срещано положение при работниците на средна възраст, беше ги извадил до един, това се правеше превантивно, зъболекарите го препоръчваха в нашия край, а протезата му не пасваше хубаво. С една дума, горният ред изпадна, направо го изкашля. Успя да го хване все пак и го пъхна в джоба си. Беше смешно, наистина, но Фробишър гледаше като че ли всеки момент ще припадне. Минаха години и в един от моите романи аз описах герой по спомени за баща ми — той беше починал вече — и Паркинсън го рецензира в един от неделните вестници. Той писа, спомням си точно думите: „Трудно може да се разбере симпатията на автора към главния му герой. Това, че нечия зъбна протеза е направена зле, не гарантира автоматично, че той е солта на земята“. Виж сега, в книгата нямаше нищо за изкуствени зъби. Това беше напълно лична злоба. Никога няма да простя на Паркинсън за това.
Корабът сега се движеше по течението на известно разстояние от първоначалното си положение. Глория вдигна побелялото си лице от перилото и се загледа към тях, сякаш смътно ги разпозна. Фробишър й махна с ръка и тя, някак озадачено и колебливо, също помаха в отговор.
— Не трябваше да правиш това, казвам ти — каза Пърс. — Може да се ударят в някой мост.
— Няма им нищо — каза Фробишър. — Оставих им едно дълго въже. Знам това-онова за корабите. Като студент работех на товарни катери през ваканциите. На каналите в Стафордшър и Уорсестършър. Хубави времена бяха!
Приглушени викове и тревожни писъци се чуха от кораба. Някаква врата се отвори и палубата се обля в светлина. Един мъж извика от кораба.
— Мисля, че трябва да си заминаваме — каза Пърс.
— Добра идея — каза Фробишър. — Ще те черпя едно. Сега е само — той си погледна часовника, — девет без пет. — След това се плесна по челото — Ей, аз трябваше да бъда в радиото за интервю от девет! — той застана на платното и помаха на едно минаващо такси — „Буш Хауз“ — каза на шофьора и дръпна Пърс в колата. Те се наклониха на задната седалка от едната страна към другата, докато таксито правеше обратен завой.
— Кой ще взема интервю от теб? — попита Пърс.
— Някой си от Австралия.
— От Австралия?
— Да, в днешно време правят смайващи неща по сателита. Австралийската телевизия скоро ще пусне сериала „Някъде далеч напред“ и искат да вземат интервю на живо за някаква културна програма.
— Не си спомням да съм чел „Някъде далеч напред“ — каза Пърс.
— Нищо чудно. Това е само телевизионен сериал. Какво се случва с Арон Стоунхауз, когато става богат, известен и преситен като мен — той отново погледна часовника си. — Ангажирано е студийно време в Би Би Си, няма да им хареса, ако закъснея.
За щастие на Роналд Фробишър, връзката с Австралия се бе забавила и той се настани спокойно в студиото, преди да се чуе гласът на продуцента от Сидни, изненадващо силен и чист. Пърс седна в контролната зала със звукооператора, като слушаше и гледаше очарован. Звукооператорът му обясни ситуацията. Продуцентът беше в Сидни, задаващият въпроси — в Куктаун, Куинсланд. Въпросите минаваха през Куктаун до Сидни по кабел и от Сидни до Лондон през Индийския океан и европейските сателити, а отговорите на Роналд Фробишър се връщаха в Австралия през атлантическите и тихоокеанските сателити. Една кратка размяна на въпрос и отговор обикаляше света за около десет секунди.