— Не е лош. Малко нервен обаче. Ексцентричен, така да се каже. От джоба на шлифера му висеше потник.
— Потник?
— Да, бял потник. Може да го е свалил в самолета, защото е било прекалено горещо, не знам. А като излизахме от аерогарата, взе че падна.
— О, боже! Да не би да е пил нещо в самолета?
— Не, кракът му пропадна в някаква шахта. Знаеш колко са лоши пътищата след зимата. Тази дупка сигурно беше половин метър дълбока, точно пред сградата на терминала. Стана ми неудобно. Ние наистина си нямаме понятие от строеж на пътища в тази държава.
— Професор Суолоу женен ли е?
— Да, има три деца. Но нещо не му се говори за тях — каза Акбил сънено.
Оя го пощипна.
— После какво стана? Като падна?
— Вдигнахме го, аз и г-н Къстър, изтупахме прахта от дрехите му и го откарахме в Анкара. По време на пътуването беше доста неспокоен, постоянно залягаше зад гърба на седалката на шофьора. Нали знаеш, че на някои отсечки от магистралата пътят е в ремонт и движението е само от едната страна, така че трафикът в двете посоки използва само едното платно. Предполагам, че това е бая обезпокояващо, ако не си свикнал.
— После какво стана?
— После отидохме на Аникабир да положим венец пред гробницата на Ататюрк.
— Защо?
— Г-н Къстър сметна, че това би било хубав жест. И там стана една, чакай да ти кажа. — Акбил внезапно се разсънва и се повдига на лакът, за да разкаже на Оя случката. — Нали знаеш какво страхопочитание те обхваща, като отидеш за първи път на Аниткабир. Вървиш покрай онзи дълъг площад с лъвовете и другите статуи, с войниците на стража край парапетите, неподвижни и мълчаливи и те като статуите, че и въоръжени до зъби. Може би не трябваше да казвам на професор Суолоу, че да изразиш непочтителност към паметта на Ататюрк е върховна обида.
— Ами то си е така.
— Е, но аз му го казах почти на шега. Той пък взе, че се разтревожи много от тази информация. Постоянно питаше: „Може ли да си издухам носа?“ или „Войниците да не сметнат, че съм съмнителен, като куцам?“
— Той куц ли е?
— Откакто падна на летището, понакуцваше малко, да. Както и да е, г-н Къстър му каза: „Не се безпокойте, правете точно каквото правя аз“. И така, минахме през целия площад, г-н Къстър отпред с венеца, професор Суолоу и аз след него в крачка, под погледите на войниците. Завихме наляво към Великия събор така, много тържествено, направо като самите войници, и наближихме Залата на честта. И тогава, не щеш ли, г-н Къстър се спъна в едно паве, което стърчеше, и както държеше венеца, падна на ръце и крака. Преди да успея да го спра, професор Суолоу се метна на земята и легна проснат като мюсюлманин за молитва.
Оя зяпна и се разкикоти.
— И какво стана после?
— Вдигнахме го и пак го изтупахме. След това положихме венеца и посетихме музея. После се върнахме в Британския съвет да обсъдим програмата на професор Суолоу. Този човек трябва да е невероятно начетен.
— В смисъл?
— Ами, нали знаеш, че е дошъл тук да чете лекции върху Хазлит, защото миналата година беше стогодишнината. Другата лекция, която предлагаше, беше за Джейн Остин, а само студентите от четвърти курс са я чели. Затова ние помолихме Британския съвет, ако му е възможно, да предложи лекция върху по-широка тема, например литература и история или литература и общество или литература и философия… — Акбил се прозя и затвори очи. Сякаш изгуби нишката на разказа си.
— Е, и? — каза Оя, като го смушка нетърпеливо в ребрата с лакът.
— Ами, явно молбата ни е била изопачена при изпращането на телекса. В нея пишело, бихте ли изнесли лекция върху литературата, историята, обществото, философията и психологията — върху всичко това. И той, представи си, се съгласил! Подготвил си лекция върху литературата и всичко останало. Ама че се смяхме после!
— И професор Суолоу ли се смя?
— Е, г-н Къстър най-вече — призна Акбил.
— Горкият професор Суолоу — въздъхна Оя. — Не смятам, че денят е бил много приятен за него.
— Затова пък вечерта мина по-добре — каза Акбил. — Заведох го на кебапчийница и си хапнахме добре, пихме и ракия. Говорехме за Хъл.
— Той познава ли Хъл?
— Чудно, той никога не е ходил там — каза Акбил. — Така че аз му разказах доста неща.
Той се обърна настрани, с гръб към Оя и придърпа юргана над раменете си. Като разбра, че той повече няма да разговаря, Оя се нагласи да спи. Протегна ръка да угаси нощната лампа, но миг преди пръстите й да докоснат ключа, светлината угасна от само себе си.
— Пак спряха тока — рече тя на мъжа си. Но той вече дълбоко спеше.
— Проблемът е — каза Роналд Фробишър, че оня глупак Уейнрайт и тоя мазник Паркинсън са прави за едно. Аз съм изчерпан. Блокирал съм върху един роман от шест години, не съм публикувал от осем. — Той погледна тъжно халбата си със светла бира. Пърс беше още на „Гинес“. Намираха се в една кръчма близо до Странд.