„Сонеста“ беше огромен модерен хотел, залепен до едни стари здания на ул. „Катенгат“, като бе обхванал в границите си една Лутеранска църква с форма на ротонда, превърната в зала за конференции.
— Надявам се да са свалили освещението от нея — отбеляза Пърс, като влизаха под огромния куполообразен свод. Мощен орган от дърво, с позлатени ръбове, и резбован амвон, издаден от стената, единствено напомняха за първоначалното предназначение на постройката.
— Отново да е осветена, искаш да кажеш — каза Морис Зап. — Информацията е религията на съвременния свят, не знаеш ли това?
Пърс огледа бързо пълнещите се редици столове, отчаяно надявайки се да види Анджелика, сериозна и владееща се зад тежките очила, с писалка от неръждаема стомана, поставена върху бележника й. Един мъж с кожесто лице и провиснали клепачи, придружен от намусен младеж в тесни джинси, се поклони едва доловимо на Морис Зап, като минаваха покрай него.
— Това е Мишел Тардю — прошепна Морис Зап. — Още един вероятен претендент за длъжността към ЮНЕСКО. Хлапакът би трябвало да е научният му асистент. Можеш да разбереш колко е добър в изследванията по начина, по който си върти задника.
— Привет, млади човече! — Пърс усети леко потупване върху рамото си. Като се обърна, видя мис Сибил Мейдън, застанала зад него в пъстра рокля със сгънато ветрило в ръка.
— Ах, здравейте, мис Мейдън! — поздрави я той. — Не знаех, че се интересувате от семиотика.
— Реших да разбера за какво всъщност става дума — отговори тя. — Човек никога не бива да отхвърля нещо, което не разбира.
— И какво разбрахте от семиотиката досега?
Г-ца Мейдън размаха ветрилото си.
— Мисля, че са празни приказки — заяви тя. — Обаче Амстердам е очарователен град. Ходихте ли в музея на Ван Гог? Ах, тези късни пейзажи от Арл! Кипарисите са така прекрасно фалически, нивите — така препълнени с плодовитост.
— Струва ми се, че трябва вече да сядаме — каза Пърс. — Мисля, че започват.
На всеки стол имаше листовка, която на пръв поглед приличаше на проект за електростанция, цялата в стрелки, линии и квадратчета, надписани „трагедия“, „комедия“, „пасторал“, „лирика“, „епос“ и „романс“. Заглавието на доклада беше „Семиотична теория на жанра“. Четеше го някакъв потен славянин на лош английски, смесен с френски, официалният език на конференцията. Зад гърба на Пърс ветрилото на мис Мейдън равномерно шумолеше; отвреме навреме в залата се разнасяха възклицания на недоверие или присмех. Главата на Пърс натежа като гюле. Той задряма и главата му клюмна напред, но веднага се събуди от болезненото разтягане на вратните сухожилия. Накрая той подпря брадичка на гърдите си и заспа дълбоко.
Пърс сепнато се събуди от сън, в който четеше доклад за влиянието на Т. С. Елиът върху Шекспир от амвона в някакъв параклис, приличен на вътрешността на реактивен самолет. Събудила го бе гръмотевица. Зад високите прозорци на ротондата небето бе тъмно и осветлението бе включено. Дъжд затрополи по покрива. Той се прозя и разтърка очи. На трибуната някакъв мъж с бледо лице и руса коса говореше в микрофона на английски със силен немски акцент, отхапвайки съгласните и плюейки ги върху микрофона, сякаш бяха семки от плод, и от време на време жестикулираше с ръка в черна ръкавица. Пърс тръсна глава като плувец, който изтръсква вода от ушите си. Макар видимо да се беше събудил, сънят му сякаш продължаваше по аудио-канала. Той се ощипа и усети болка. После ощипа задрямалия до него Морис Зап.
— Стига, Фулвия! — измънка Морис Зап. След това, отваряйки очи, той се надигна. — А, да, това е фон Турпиц. Откога говори?
— Не знам точно. И аз бях заспал.
— Бива ли го докладът му?
— Мисля, че е много добър — каза Пърс. Морис Зап го погледна намръщено с недоумение. — Но все пак — продължи Пърс, — може да съм пристрастен. Защото лично аз съм го писал.
— Какво? — зяпна Морис Зап.
Светкавица блесна навън и светлините в аудиторията угаснаха. Чуха се изненадани и уплашени викове сред публиката, удавени на мига от ужасна гръмотевица над главите им, която ги накара да подскочат от страх. Лампите отново светнаха. Фон Турпиц продължи да чете със своя безмилостно отчетлив акцент, без да се спре или разколебае. Той очевидно бе говорил от доста време, защото достигна края на дискурса си след десет минути. Той сгъна листите, вдървено се поклони към председателя и седна под вежливи аплодисменти. Председателят покани за въпроси. Пърс се изправи. Председателят се усмихна и кимна.