— Бих искал да попитам лектора — каза Пърс, — дали е чел предварителния проект за влиянието на Т. С. Елиът върху модерния прочит на Шекспир, предаден неотдавна от мен на издателство „Леки, Уиндръш и Бърнстейн“ в Лондон.
Председателят изглеждаше озадачен. Фон Турпиц — смаян.
— Бихте ли повторили въпроса, моля? — помоли председателят.
Пърс го повтори. Силен шепот от коментарии и предположения премина като бриз през залата. Фон Турпиц се наведе към председателя и каза нещо в ухото му. Председателят кимна и се приведе над микрофона, обърнат към Пърс. Значката на ревера му дрънна като медал.
— Може ли да ви попитам, господине, вие официално регистриран участник ли сте в конференцията?
— Не, не съм… — каза Пърс.
— Боя се тогава, че вашият въпрос е неуместен — каза председателят. Фон Турпиц бърникаше листовете хартия, сякаш процедурната схватка нямаше нищо общо с него.
— Това не е справедливо — протестира Пърс. — Имам основания да смятам, че фон Турпиц е плагиатствал част от доклада си от един мой непубликуван ръкопис.
— Съжалявам — каза председателят. — Не мога да приема въпрос от някой, който не е участник в конференцията.
— Добре, ето аз съм участник — каза Морис Зап, ставайки на крака край Пърс, — така че позволете ми аз да задам въпроса: Чел ли е професор фон Турпиц ръкописа на Пърс Макгаригъл за издателите „Леки, Уиндръш и Бърнстейн“ или не го е чел?
Ропот се надигна в залата. Викове: „Позор!“, „Да се приеме!“, „Отговорете!“ и „Нека да говори!“ ведно със съответните възклицания на различни езици се откроиха в смесения говор. Председателят погледна безпомощно към фон Турпиц, който хвана микрофона и гневно заговори на немски, размахал механично черен пръст към Пърс и Морис Зап, а после наперено слезе от трибуната.
— Какво каза той? — попита Морис.
Пърс сви рамене.
— Не говоря немски.
— Каза, че няма намерение да стои тук и да слуша обиди — каза мис Мейдън зад тях, — но ми изглеждаше определено виновен. Вие бяхте съвсем прав да защитите себе си пред Черната ръка, млади човече.
— Да, това ще се разчуе — каза Морис Зап, потривайки ръце. — И няма да повиши ни най-малко реномето на фон Турпиц. Хайде, Пърс, ще те черпя още едно уиски.
Ликуването на Морис обаче не продължи дълго. В бара той забеляза сгънатия брой на литературното приложение на „Таймс“, подаващо се от джоба на Пърс.
— Това ли е последният брой? — попита той. — Може ли да го разгледам?
— По-добре недей, ако питаш мен — каза Пърс, който го беше чел във самолета за Амстердам.
— Защо не?
— Ами защото съдържа една доста враждебна рецензия за твоя книга. От Ръдиърд Паркинсън.
— Този задник? В деня, когато получа хубава рецензия от него, ще знам, че съм изчерпан. Я да видя. — Морис почти насила издърпа списанието от Пърс и с треперещи пръсти запрелиства страниците, докато стигна до рецензията на Паркинсън. — Но тук всичко е за книгата на Филип Суолоу — каза той намръщен, като плъзгаше поглед надолу по печатните колони.
— Писаното за теб е в края — каза Пърс. — И няма да ти хареса.
Действително, на Морис Зап не му хареса. Когато свърши с четенето на рецензията, той замълча за момент, блед и тежко дишащ.
— Това е гаден заговор — каза той накрая. — Паркинсън пробутва собствената си заявка за длъжността към ЮНЕСКО под прикритието на хвалби за мизерното книжле на Филип Суолоу върху Хазлит.
— Така ли мислиш? — каза Пърс.
— Разбира се. Погледни заглавието: „Английската критическа школа“. Трябваше да я нарече „Английската школа на благородните говна“. Може ли да ми го дадеш за малко? — завърши той и, изправяйки се, натъпка приложението на „Таймс“ в джоба си.
— Разбира се, но къде ще ходиш?
— Ще прегледам доклада си за утре сутринта да видя дали не мога да вмъкна някоя и друга хаплива забележка срещу Паркинсън.
— Аз не знаех, че ще изнасяш доклад.
— А как иначе ще си покрия разходите по конференцията? Това е същият доклад, който изнесох в Рамидж, само че леко променен. Той е идеален за нагаждане. Смятам да го чета из цяла Европа това лято. Искаш ли да се поразходим из града довечера?
— Добре — каза Пърс.
Те си уговориха среща. Щом само Морис Зап изчезна, сухата кожеста фигура на Мишел Тардю се приплъзна в освободилото се пространство в тапицираното полукръгло сепаре до Пърс.
— Драматична интервенция — каза той, след като се представи. — Да смятам ли, че сте специалист по творчеството на Т. С. Елиът?
— Точно така — каза Пърс. — Магистърската ми дисертация беше върху него.
— Тогава може да ви заинтересува конференцията, която едни мои швейцарски приятели организират това лято.