— Браво! — Гордън го потупа по гърба. — Светкавиците ще припаднат. Ще им покажем на какво сме способни.
— Не е зле да се подготви „предизвикателството“ на Роби — подхвърли Дрю.
Гордън кимна.
— Следи ли ни някой от Сините?
Пиер извади от джоба си малък телескоп, излезе от сянката на рододендроните и насочи инструмента към жилищния сектор на Синята долина, който се виждаше на височина около шестдесет градуса над ивица небе, през която се забелязваха Земята и Луната, преминаващи на всеки двадесет и една секунди. Тъй като от мястото, където стояха момчетата, до центъра на територията на Сините светкавици разстоянието в повечето пунктове беше по-малко от двеста метра, почти нямаше нужда от телескопа, но той представляваше престижна част от екипировката на Върховния съвет и в такива случаи винаги влизаше в действие.
— Не се вижда неприятел — обяви Пиер след малко и Роби почувствува вълнение, че е в центъра на подобна военна експедитивност.
Гордън направи с ръце фуния, допря ги до устата си и закрещя разпорежданията си на стоящата нащрек група младши членове:
— Разпръсни се по-далеч оттук! Отклони вниманието на врага!
По-малките момчета закимаха покорно и поеха през добре поддържания малък парк към домовете си. Роби беше разочарован, че те няма да присъствуват, за да видят полета му, но разбираше колко е благоразумно, че Гордън взема предпазни мерки. Освен риска да вдигнат в тревога Сините светкавици имаше и по-непосредствена опасност: да привлекат вниманието на възрастните в своята долина.
Той отиде с членовете на Съвета в дома на Дейвид, където за щастие нямаше никого, защото родителите му бяха на работа, и известно време прекараха в приготвяне на „предизвикателството“. То представляваше голям лист хартия, който Роби украси с кръстосани чукове, нарисувани с червено мастило. В долната част на листа, с печатни букви, изкривени така, че да приличат на готически, Роби написа посланието: СЪР РОБИ ТЪЛИС, ДЖЕНТЪЛМЕН-ВОИН НА ЧЕРВЕНИТЕ ЧУКОВЕ, ПРАЩА СВОИТЕ ПОЗДРАВИ. Когато мастилото изсъхна, сгъна листа, пъхна го в празен буркан от туршия и — като върховна обида за Сините светкавици — го уви в червен парцал.
Тази работа отне на Роби повече от очакваното време и едва я бе свършил, когато пристигна служителката от комуналната служба да донесе обеда на Дейвид. Това накара другите момчета да прекъснат работа и да се пръснат по домовете си. Роби не беше гладен, но си отиде в къщи както винаги, за да не създаде впечатление, че става нещо необикновено. Той реши да пази загадъчно мълчание по време на обеда и тъй като мислите на майка му бяха заети със сутрешната й работа, почти не завързаха разговор. Къщата беше изпълнена с прохладен покой, който като че ли щеше да продължи вечно.
С чувство на облекчение Роби привърши яденето и се върна в слънчевия свят на другарството и съзаклятничеството, който той обитаваше заедно с другите момчета от квартала. Гордън, Дейвид, Пиер и Дрю го чакаха на един ъгъл на парка и щом се приближи, по сериозните им лица позна, че се е случило нещо. Пиер, най-високият от дружината, изучаваше тревожно околността, като от време на време се спираше, за да огледа с телескопа си някой подозрителен обект.
— Дядо Минти ни забеляза — обясни Гордън на Роби. — Мисля, че ни следи.
— Значи ли това, че не мога…
— Няма как! — Лицето на дванадесетгодишния Гордън показваше решителността, благодарение на която бе станал главатар на Червените чукове. — Ей сега ще видим сметката на това дърто плашило. Елате.
Роби стисна още по-силно „предизвикателството“, скрито в джоба на якето му, и забърза след Гордън. Порази го явното и пълно безстрашие на по-голямото момче пред един от най-силните врагове на бандата. Господин Минтоф беше първият и единствен пенсионер в Червената долина. „Трябва да е изключителен човек, щом са му позволили да се пресели на Първия остров на стари години“ — помисли си Роби, но сега старецът живееше самотно и не вършеше почти нищо друго, освен да патрулира из квартала като неофициален полицай. Въпреки че изглеждаше грохнал и ходеше с помощта на метален бастун, той умееше да отгатва какво става в главите на Чуковете и да се появява неочаквано в най-подходящи моменти.
Под водачеството на Гордън дружината стигна до края на Централната улица и момчетата се скупчиха така, че да бият на очи, с което даваха да се разбере, че подготвят някаква пакост, до момента, когато видяха господин Минтоф да се задава откъм парка. Оставиха го да дойде по-близо, после се разпръснаха, като всеки пое по свой отделен таен път към другия край на улицата, където отново се събраха. Минаха цели двадесет минути, докато прегърбеният господин Минтоф ги настигне. Точно преди да се приближи на такова разстояние, че да може да ги чува, те изчезнаха както преди, скриха се в гъстия храсталак на Червената долина и се събраха отново на първоначалното място да чакат преследвача си. Започнала бе втората фаза на битката.