— Да, мамо — ѝ казваше.
А после, след като закусеше, излизаше навън, в широкия свят, където не го познаваше никой и той можеше да бъде всякакъв.
2
В пет часа следобед всеки делничен ден и в единайсет сутринта в събота и неделя Джей Би се качваше на метрото и се отправяше към ателието си в Лонг Айланд Сити. Особено обичаше да пътува в делник: качваше се на „Канал“ и гледаше как на всяка спирка влакът се изпразва и се пълни с постоянно променяща се смесица от какви ли не народности и етноси: на всеки десет пресечки населението във вагона се разпадаше и се пренареждаше в предизвикателни и невероятни съзвездия от поляци, китайци, корейци, сенегалци, сенегалци, доминиканци, индийци, пакистанци, пакистанци, ирландци, салвадорци, мексиканци, мексиканци, нигерийци, тибетци, хора от Шри Ланка — единственото, което ги обединяваше, бе, че са нови в Америка, и еднаквото изражение върху лицата им, по които се четеше изтощение, примесено с решимостта и примирението, каквито притежават само имигрантите.
В такива мигове Джей Би бе признателен за късмета си и разнежен от своя град, неща, които не изпитваше много често. Не беше от хората, които прославят родния си град като приказна мозайка, и взимаше на подбив всеки, който го правеше. Но се възхищаваше — как можеш да не се възхищаваш? — на колективното количество труд, истински труд, безспорно положен този ден от спътниците му в метрото. Ала вместо да се засрами от относителното си безделие, той изпитваше облекчение.
Единственият човек, с когото бе обсъждал някога това усещане, пък било то и съвсем бегло, бе Хенри Йънг Азиатеца. Двамата пътуваха заедно към Лонг Айланд Сити — именно Хенри му бе намерил ателието, — когато във вагона се качи един китаец, слаб и жилест, който носеше морав на цвят найлонов плик, увиснал тежко на последната фаланга на десния му показалец така, сякаш на мъжа не му бяха останали нито сили, нито воля да го вдигне по-декларативно — след като се свлече на седалката отсреща, китаецът кръстоса крака и ръце и тутакси потъна в сън. Хенри, когото Джей Би познаваше от гимназията и който като него се беше изучил със стипендия, понеже беше син на най-обикновена шивачка от Китайския град, го погледна и изрече само с устни:
— Опазил ни господ!
А Джей Би разбираше прекрасно угризенията на съвестта, които той изпитваше заедно с удовлетворението.
Другото, което обичаше в тези вечерни делнични пътувания, беше самата светлина, как, докато вагоните потракват по моста, тя запълва като жива твар влака, как смъква умората от лицата на спътниците му и ги показва, каквито са били, когато те за пръв път са дошли в страната, когато са били млади и им се е струвало, че Америка може да бъде завоювана. Джей Би наблюдаваше как тази светлина се просмуква като сироп във вагона, наблюдаваше как тя заглажда бръчките по челата, как превръща белите коси в злато, как омекотява войнствения блясък по евтиния плат и го прави да изглежда изискан и лъскав. После слънцето ще се измести, вагонът ще се отдалечи с нехаен тропот и светът ще се завърне към обичайните си тъжни форми и цветове, хората — към обичайното си тъжно състояние, промяна, жестока и внезапна, сякаш сътворена от вълшебна пръчица на магьосник.
На Джей Би му харесваше да се преструва, че е един от тези хора, ала знаеше, че не е. Понякога във влака имаше хаитяни и той — слухът му внезапно се изостряше като на вълк и долавяше сред шепота наоколо напевните завалени звуци на креолския — се хващаше, че ги търси с поглед, че се взира в двамата мъже с валчести като на баща му лица, в двете жени с меки сплескани носове като на майка му. Все се надяваше да получи като подарък някой уместен повод да ги заговори — те да започнат да спорят в коя посока да тръгнат, а той да се включи и да им даде отговора, — но такава причина така и не се появи. Случваше се те да оглеждат седалките отсреща, без да спират да си говорят, и Джей Би заставаше нащрек, готов да се усмихне, те обаче така и не го разпознаха нито веднъж като един от своите.
Джей Би не беше, разбира се, от техните. Дори той знаеше, че има повече допирни точки с Хенри Йънг Азиатеца, с Малкълм, с Уилем и дори с Джуд, отколкото с тях. Вижте го само: на Корт Скуеър той слезе от влака и се запъти към бившия завод за бутилки на три пресечки от спирката, където сега делеше с още трима едно ателие. Нима истинските хаитяни си имат ателиета? Нима на истинските хаитяни изобщо ще им хрумне да напуснат просторното си жилище, за което не плащат наем и в което преспокойно биха могли да намерят кътче, където да рисуват и да си драскат, за да се качат на метрото и да пътуват половин час (помислете само колко много работа може да бъде отхвърлена за тези трийсет минути!), колкото да стигнат в някакво окъпано в слънце мръсно помещение? Не, няма да им хрумне. За да си представиш такъв лукс, трябва да мислиш като американец.