Таванското помещение, което се намираше на третия етаж и до което се стигаше по метална стълба — стъпиш ли на нея, звънти като камбана, — беше с бели стени и бели подове, макар че подовете бяха целите нацепени и на места сякаш бяха покрити с мъхнат килим. От всички страни имаше високи старовремски прозорци и поне тях четиримата поддържаха чисти — всяка от стените бе прикрепена към някого от четиримата наематели и те носеха за нея лична отговорност, — защото светлината бе прекалено добра, та да бъде размътвана от мръсотия, и всъщност бе най-ценното в това пространство. Имаше и баня (невъобразима) и кухня (малко по-прилична), а точно в средата на помещението се издигаше цяла грамада във вид на маса от парче евтин мрамор, сложено върху три дърводелски магарета. Това място бе общо, всеки можеше да го използва, за да работи по проект, изискващ допълнително пространство, и през месеците мраморът бе нашарен с виолетови и оранжеви черти и бе накапан с капки скъпоценен кадмий. Днес масата беше покрита с различни на цвят дълги ивици ръчно боядисана органза, които бяха затиснати от двете страни с книги и чиито краища се вееха при всяко движение на вентилатора върху тавана. В средата беше сложено цветно картонче:
СЪХНЕ. НЕ МЕСТИ. ОЩЕ ЩОМ ДОЙДА УТРЕ СЛЕДОБЕД, ЩЕ ПОЧИСТЯ. БЛАГОД. ЗА ТЪРПЕНИЕТО.
В помещението нямаше вътрешни стени, но то бе разделено на четири еднакви части от по петдесет квадратни метра, очертани с изолирбанд: сините линии минаваха не само по пода, но и по стените и тавана над пространството, отредено на всеки от художниците. Всички внимаваха много да не навлизат в чужда територия и се преструваха, че не чуват какво се случва в другите четвъртини, дори и някой да съскаше по телефона на приятелката си така, че се чуваше всичко до последната дума, а когато някой решеше да прекоси чуждото пространство, той заставаше току до синята лента, викаше тихо по име колегата си и само ако видеше, че той не е погълнат от работата, искаше разрешение да се приближи.
В пет и половина светлината беше идеална: маслена, плътна, някак си мазна, и точно както във влака на метрото, превръщаше помещението в нещо внушително и вдъхващо надежда. Джей Би беше сам в него. Вечерно време Ричард, чието пространство беше до неговото, работеше като барман и идваше в ателието сутрин, както и Али с четвъртината срещу неговата. Оставаше Хенри, чието пространство се падаше по диагонал от неговото и който обикновено се появяваше в седем, след като си тръгнеше от работа в галерията. Джей Би съблече якето, което метна в ъгъла, махна покривалото от картината, която рисуваше, и седна с въздишка на табуретката отпред.
Това бе петият му месец в ателието и на него му харесваше, харесваше му повече, отколкото бе очаквал. Допадаше му, че хората, с които го е наел, са истински, сериозни художници: за нищо на света не би могъл да работи у Езра не само защото бе убеден в онова, което навремето му беше казал любимият му преподавател — никога да не рисува там, където чука, — но и защото да работиш у Езра, означаваше постоянно да си заобиколен и разсейван от дилетанти. Там изкуството не бе нищо повече от аксесоар към начина на живот. Там рисуваш картини и правиш скулптури и кофти инсталации колкото да оправдаеш гардероба си от протрити тениски, мръсни джинси и хранителен режим, състоящ се от култова евтина американска бира и култови, ръчно свити скъпи американски цигари. Тук обаче правиш изкуство, защото това е единственото, за което някога те е бивало, защото е единственото, за което всъщност си мислил между по-късите пристъпи на размисъл за неща, каквито си мисли всеки: секс, храна, сън, приятели, пари, слава. Каквото и да правиш, и да се целуваш като невидял с някого в някое заведение, и да вечеряш с приятели, носиш дълбоко в себе си картината, а формите и възможностите ѝ се реят в зародиш зад зениците ти. В създаването на всяко платно и проект има периоди — или поне се надяваш да ги има, — когато животът им става за теб по-истински от всекидневния живот, когато седиш някъде и единственото, за което мислиш, е как да се върнеш час по-скоро в ателието, когато и не забелязваш, че си изсипал на масата с вечерята цяло хълмче сол, по което рисуваш темите, мотивите и плановете си, а белите зрънца мърдат като наноси под върха на пръста ти.