Харесваше му и неочакваната особена съпричастност в ателието. В събота и неделя се случваше всички да са там едновременно и в някои мигове Джей Би се отскубваше от мъглата на картината и усещаше, че всички дишат в един ритам, едва ли не се задъхват от усилието да се съсредоточат. И тогава долавяше как колективната енергия, която излъчваха, запълва въздуха като газ, лесно възпламеним и сладостен, и му се приискаше да го затвори в бутилка, та да черпи от него, когато не се чувства вдъхновен, в дните, когато ще седи буквално часове наред пред платното така, сякаш, ако го гледа достатъчно дълго, то ще се пръсне и ще се превърне в нещо бляскаво и гениално. Харесваше му тази церемония — да чака току до синята лента и да се прокашля по посока на Ричард, а после да прекрачи вододела, за да погледне творбата му — двамата стояха безмълвно пред нея, не им трябваше да разменят много думи, за да се разберат. Прекарваме толкова много време да обясняваме на другите себе си, работата си — какво означава тя, какво се опитваме да постигнем, защо се опитваме да го постигнем, защо сме предпочели именно тези цветове, именно тази тема, материали, подход и техника, — че си беше истинско облекчение просто да стоиш с човека, на когото не се налага да обясняваш нищо: можеш просто да гледаш и гледаш, а и да го питаш нещо, обикновено го правиш без недомлъвки и задаваш буквални, технически въпроси. Все едно обсъждаш двигателите с вътрешно горене или водопровода: неща механични и ясни, за които са възможни само един-два отговора.
Всички работеха с различни изразни средства, затова нямаше надпревара, конкуренция, нямаше го страха, че единият визуален художник ще бъде представен с изложба преди колегата си по ателие, още по-малко, че ще намине някой уредник на музей, дошъл да види работите ти и влюбил се в творбите на съседа. И все пак — и това беше важно — той уважаваше и творчеството на останалите. Хенри създаваше нещо, което наричаше разглобени скулптури, странни сложни икебани с цветя и клонки от различни видове коприна. Щом приключеше обаче, той махаше телчетата, които ги крепяха, и скулптурата падаше на земята като нещо плоско, като абстрактно езерце от багри — единствен Хенри знаеше как е изглеждала като триизмерен предмет.
Али беше фотограф и работеше по поредица със заглавието „История на азиатците в Щатите“, за която създаваше снимки, олицетворяващи всяко десетилетие на азиатците в САЩ от 1890 година насам. За всяко изображение правеше различна диорама с епохално събитие или тема, вместваше я в едно от чамовите сандъчета метър на метър, които Ричард му беше сковал и които той населяваше с пластмасови фигурки, купени от магазина за художници и оцветени, и с дървета и пътища, изработени от гледжосана грънчарска глина — фона рисуваше с четка с косъмчета, толкова тънки, че приличаха на мигли. След това снимаше диорамите и ги проявяваше в цвят. От четиримата само Али си беше намерил галерист и след седем месеца щеше да открие изложба, за която другите трима благоразумно не отваряха дума, понеже при всяко споменаване за нея той направо си умираше от притеснение. Али не се придържаше към хронологичната последователност, вече бе направил първото десетилетие на двайсет и първи век (част от долния край на „Бродуей“ с множество двойки по улицата: все бели мъже и азиатки, които вървят на няколко крачки след тях) и осемдесетте години на двайсети век (мъничък китаец, налаган с гаечни ключове от двама мънички бели главорези, долният край на сандъчето беше покрит с лак, за да прилича на лъскав от дъжда асфалт на паркинг) и сега работеше върху четиресетте години, за които рисуваше петдесет мъже, жени и деца — затворници в концентрационния лагер в Тулилейк12. От всички проекти работата на Али бе най-трудоемка, случваше се те да влязат в неговия ъгъл, да седнат до него, а той, почти без да вдига глава от огромната лупа, под която държеше осемсантиметрова фигурка, за да ѝ нарисува пола от плат рибена кост и двуцветни обувки без ток, им връчваше домакинска тел за съдове, от която трябваше да измъкнат няколко метални жички, за да направи Али от тях подобие на тръни, или тънка тел, която искаше тук-там да навържат, за да прилича на бодлива.
Но Джей Би се възхищаваше най-много на работата на Ричард. И той беше скулптор, но твореше само с нетрайни материали. Рисуваше върху кадастрон невъзможни форми, а после ги изрязваше от лед, масло, шоколад, мас и ги снимаше как се топят. Направо ликуваше, докато наблюдаваше как произведенията му изчезват, а само преди месец на Джей Би направо му се доплака, щом видя как изработената от Ричард масивна фигура с височина два и половина метра — нещо като прилепово крило, като издуто платно на лодка от замразен гроздов сок, наподобяващ съсирена кръв — започна да капе, а после се разтопи и изчезна, — макар и да не знаеше защо, дали защото се е разрушило нещо толкова красиво, или просто от делничния смисъл на такова разрушение. Сега Ричард се интересуваше не толкова от материали, които се топят, колкото от неща, които привличат унищожителите си, най-вече нощните пеперуди, които, както се оказа, обичаха мед. Той сподели с Джей Би как си представял скулптура с повърхност, която гъмжи от толкова много пеперуди, че дори не се вижда формата на онова, което те поглъщат. По первазите на прозорците бяха наредени буркани с мед, из които восъчните пити плаваха като зародиши, застинали във формалдехид.
12
Един от десетте концентрационни лагера, изградени в САЩ през Втората световна война главно за японци, живеещи в страната и заподозрени в антиамериканска дейност — Б.пр.