От тях само Джей Би използваше класически изразни средства. Той рисуваше с бои. И още по-лошо, беше представител на фигуративната живопис. Докато следваше, никой не се интересуваше от фигуративните творби, всичко друго: видеоартът, пърформансът, фотографията, бяха по-вълнуващи от рисуването и направо всичко бе за предпочитане пред фигуративната живопис.
— Така е от средата на двайсети век — въздъхна един от преподавателите, когато Джей Би му се оплака. — Нали знаеш девиза на морските пехотинци: „Малцина храбреци…“. Това сме ние, самотните несретници.
Не че през годините не бе опитвал и други неща, други изразни средства (онзи идиотски безсмислен проект с косата, пълно подражание на Мерет Опенхайм13! Да падне толкова ниско! Двамата с Малкълм се бяха изпокарали лошо — по-лошо нямаше накъде, — когато Малкълм бе нарекъл поредицата „ерзац Лорна Симпсън“14, и най-неприятното, разбира се, бе, че Малкълм беше напълно прав), но макар да нямаше да признае пред никого, че според него в това да си фигуративен художник, има нещо изнежено, едва ли не момичешко и със сигурност немъжкарско, наскоро се бе видял принуден да приеме, че е именно такъв: обичаше боите, обичаше портретите и смяташе да се занимава именно с това.
И така: сега накъде? Той бе срещал — и продължаваше да среща — хора, които, технически погледнато, бяха много по-добри художници от него. Скицираха по-добре, имаха по-добър усет за композицията и цветовете, бяха по-дисциплинирани. Но нямаха идеи. Художникът, точно като писателя и композитора, има нужда от теми, има нужда от идеи. А той дълго нямаше. Опитваше се да рисува само чернокожи, но мнозина рисуваха чернокожи и Джей Би не виждаше какво ново може да добави. Известно време рисува проститутки, но и това му доскуча. Зае се да рисува жените в рода си, ала установи, че пак се връща към проблема с чернокожите. Започна поредица от сцени, заимствани от книгите за Тинтин, само че с герои, изобразени реалистично, като хора, не след дълго обаче му се стори твърде смехотворно и кухо и той се отказа. Затова сега се прехвърляше лениво от платно на платно, рисуваше хора от улиците, а също хора от метрото, от множеството купони на Езра (те бяха най-неуспешни, по тези сбирки идваха все типове, които се обличаха и се движеха така, сякаш постоянно са на сцена, и в крайна сметка се получаваха страници и страници със скици на позиращи момичета и надути мъжкари с очи, старателно извърнати от погледа му), докато една вечер не седна в потискащото жилище на Джуд и Уилем, на потискащото им канапе и не ги загледа как двамата готвят вечеря и се промушват досущ опипващи се лесбийки в мъничката си кухня. Беше една от малкото неделни вечери, когато не беше у майка си, защото тя заедно с баба му и лелите му бяха на скъпарски круиз из Средиземно море, на който той бе отказал да отиде. Ала беше свикнал в неделя да вижда хора и да вечеря истинска, приготвена специално за него храна, затова се беше самопоканил у Джуд и Уилем — знаеше, че и двамата ще си бъдат вкъщи, понеже и двамата нямаха пари за заведения.
Както винаги, носеше със себе си скицника и когато Джуд седна да реже кромид лук на тясната масичка (бяха принудени да вършат на нея цялата подготвителна работа, понеже в кухнята нямаше място за плотове), започна почти несъзнателно да го рисува. Откъм кухнята се чу силен трясък и замириса на пушещ зехтин, а когато той отиде да провери какво става, завари Уилем да начуква с дъното на тиган за омлет разрязано наполовина пиле — беше вдигнал ръка над месото така, сякаш се канеше да го удари още веднъж, а лицето му бе странно спокойно и Джей Би нарисува и него.
13
Мерет Опенхайм (1913 — 1985), швейцарска художничка сюрреалистка, съмишленица на Андре Бретон, Макс Ернст и Луис Бунюел, една от музите на фотографа Ман Рей. — Б.пр.
14
Лорна Симпсън (род. 1960), една от най-известните американски фотографки и мултимедийни художници. — Б.пр.