По онова време не бе сигурен, че наистина е напипал някаква жила, но в края на другата седмица, когато всички отидоха във „Фо Виет Хуон“, взе със себе си един от старите фотоапарати и ги снима тримата, докато се хранят, а по-късно вървят по заснежената улица. Заради Джуд се движеха особено бавно, тротоарите бяха хлъзгави. Джей Би ги видя през обектива наредени един до друг: Малкълм, Джуд и Уилем, Малкълм и Уилем от двете страни на Джуд, съвсем близо до него (Джей Би го знаеше, защото и той бе заставал така), за да го хванат, ако се подхлъзне, но не и чак толкова близо, че Джуд да заподозре как очакват да падне. Даде си сметка, че никога не са го обсъждали, просто са започнали да го правят.
Джей Би ги снима.
— Какво правиш, Джей Би? — попита Джуд и в същото време възропта и Малкълм:
— Стига, Джей Би.
Онази вечер купонът беше на Сентър стрийт, в таванското жилище на тяхна позната, казваше се Мирасол и имаше близначка — Фейдра, с която бяха следвали заедно. След като влязоха, всички се пръснаха по различните групички, а Джей Би махна с ръка през стаята на Ричард и забеляза подразнен, че Мирасол е приготвила цяла маса с храна, което означаваше, че се е охарчил излишно с четиринайсет долара във „Фо Виет Хуон“, при положение че е могъл да вечеря и без пари, и после се насочи разсеяно към мястото, където Джуд разговаряше с Фейдра и някакъв дебелак, сигурно гаджето ѝ, а също с брадат изпит тип, негов приятел от службата. Джуд бе приседнал върху облегалката на едно от канапетата, Фейдра беше до него и двамата гледаха нагоре към дебелака и към изпития мъж — всички се смееха: той ги снима.
По купони обикновено грабваше някого или пък го грабваха него и той прекарваше вечерта в ядрото на групички от по трима-четирима, местеше се от едни при други, събираше клюки, пускаше безобидни слухове, преструваше се, че споделя тайни, разкриваше кого мрази, за да накара и те да му кажат на свой ред за своите омрази. Онази вечер обаче обикаляше помещението целенасочено — беше нащрек и като цяло бе трезвен: снимаше тримата си приятели, докато те описваха своите си маршрути, без да забелязват, че им върви по петите. По едно време, някъде два часа след като бяха дошли, ги откри при прозореца, бяха само тримата, Джуд говореше нещо, а другите двама се бяха надвесили, за да го чуват, сетне, след миг, и тримата отметнаха глави и се засмяха и макар че за малко Джей Би се понатъжи и изревнува леко, той също ликуваше, понеже беше уловил и двата кадъра. „Днес вечерта съм фотоапарат — каза си, — а утре отново ще бъда Джей Би.“
В известен смисъл никога не се беше забавлявал така на купон и май никой и не забеляза, че нарочно кръстосва напред-назад, освен Ричард — когато след един час четиримата си тръгнаха, за да отидат у Малкълмови (майка му и баща му бяха някъде в провинцията и Малкълм смяташе, че знае къде майка му си е скрила тревата), той най-неочаквано го потупа мило, като стар познат, по рамото:
— Работиш ли по нещо?
— Мисля, че да.
— Браво на теб.
На другия ден седна на компютъра и загледа върху екрана изображенията от предишната вечер. Фотоапаратът не беше особено добър, беше замъглил всички снимки с опушена жълта светлина, която заедно с неумението му да нагажда обектива на фокус бе направила всички някак топли, леко размазани, с богата текстура, сякаш бяха снимани през чаша с уиски. Спря на една фотография в едър план на Уилем, на втора, където той се усмихваше на някого (със сигурност на момиче), без да знае, че го снимат, и на фотографията на Джуд и Фейдра на канапето: Джуд беше облечен в яркосин пуловер, Джей Би не знаеше чий е, дали негов, или на Уилем, и двамата го носеха толкова често, Фейдра пък беше във вълнена рокля с цвят на портвайн, бе наклонила глава към Джуд, до тъмната ѝ коса неговата изглеждаше по-светла, а от мъхестата дамаска на канапето отдолу и двамата сякаш сияеха като скъпоценни камъни в обков, а кожата им бе невероятна. Всеки би поискал да рисува такива цветове, затова и Джей Би го направи — първо скицира с молив сцената, после я пренесе върху по-твърд кадастрон с акварели, а накрая и върху платно с акрилни бои.
Това се случи преди четири месеца, а сега Джей Би вече завършваше единайсетата картина — изумителна за него продуктивност — все със сцени от живота на приятелите си. На тях бяха Уилем, който чака за прослушване и учи за последно сценария с подметка на ботуша, опряна на лепкавата червена стена отзад, Джуд по време на театрално представление с лице, скрито до половината в сумрака точно в мига, когато той се усмихва (заради тази снимка за малко да изхвърлят Джей Би от салона), Малкълм, седнал сковано на няколко крачки от баща си с изправен гръб и ръце, стиснали коленете, докато двамата гледат безучастно по телевизията филм на Бунюел. След няколко експеримента Джей Би се спря на платна с размерите на стандартна цветна фотография — петдесет на шейсет сантиметра, всичките хоризонтални — представяше си как някой ден ще ги изложи в дълга редица, нагъната като змия по стените на галерия, и как всяко изображение следва предишното плавно като кинокадър. Платната бяха реалистични, както са реалистични фотографските снимки, Джей Би така и не смени апарата на Али с по-добър и се постара всяка картина да съхрани едва загатнатата замъгленост, която фотоапаратът придаваше на всичко, сякаш някой бе смъкнал горния пласт на яснотата и бе оставил нещо по-меко от онова, което вижда невъоръженото окото.